Малката книга е дебютният роман на Георги Мерджанов (1979) - български сценарист и драматург. Анимационните филми по негови сценарии са носители на български и международни награди, а куклените му пиеси са добре познати на театралната публика.


Откъс от книгата:

Беше годината след победата на Сюлейман над унгарците, с което султанът доказа, че е най-великият измежду владетелите, заслужаващ прозвището си Великолепния1.

На една поляна, почти в края на София, столицата на румелийския вилает, близо до един огромен трап в земята, на една широка, прясно рендосана дъска спеше богато облечен мъж в униформа на османски офицер. Над него беше опъната бяла тента, която да му пази сянка, но в действителност това беше единственото удобство, на което се радваше спящият. Встрани от него, под сенките на дърветата, бяха налягали работници – някои от тях също спяха, а други си говореха, чакайки неочакваната почивка на господаря им да свърши. Но работниците не бяха сами до спящия – те неотлъчно и зорко бяха наблюдавани от отряд еничари, готови да посекат всеки, смутил съня на мъжа под тентата. Спящият беше техният главнокомандващ и най-добър инженер в армията – Коджа Мимар Синан Ага2.

Ако спящият беше буден, сигурно би се възмутил – той не обичаше да натрапва личността си на местното население. Самият той някога се беше родил с името Йосиф в малкото село Аърнас в Анадола, в семейство на арменци каменоделци. Като първороден син, по силата на кръвния данък дервишме3, Йосиф беше взет за еничар в годината, в която навърши своите 20 години. Майка му плака, но баща му не каза нищо – беше тъжен, защото знаеше, че синът му ще стане войник и ще умре на някое неизвестно бойно поле. Самият Йосиф не плачеше, даже вътрешно се радваше, но не смееше да го покаже – щеше да замине, да се махне от това малко място, което познаваше като петте си пръста. Щеше да види света!

Йосиф прие исляма и името му стана Синан, но не стана войник. Беше твърде умен, много по-умен от всички останали. Проявяваше голям интерес към писанията на древните гръцки философи, които знаеха как може една линия, начертана на пясък, да се раздели на равни по дължина части и как да бъде изчислена обиколката на кръга. Четеше поезията на персийските звездобройци, които пълнеха чашите си с вино, а умовете си – със сладострастните извивки на танцьорките. Синан прописа стихове, пропи вино, влюби се няколко пъти, разлюби също толкова пъти, броеше крачките си и се научи да се върти в кръг. Когато обучението му приключи, талантът му беше оценен и той стана офицер в инженерния корпус. Обемът на чашите вече не го вълнуваше толкова, колкото пълноводието на реките; делеше отсечките, за да постави моста там, където трябва, а кръговете разбиваше на перфектни каменни дъги, които издържаха цял полк, преминаващ по тях. Синан се издигаше, растеше и ставаше голям човек, много по-голям, отколкото каменоделецът Йосиф щеше да стане някога, по-голям от мъката на майка си и от стаения гняв на баща си. Но Синан не го знаеше, защото той беше скромен човек, който имаше една-единствена голяма любов – математиката.

Дълго Синан беше търсил смисъла на съвършенството и накрая го беше открил. Докато наблюдаваше дервишите4, които се въртяха безкрайно, като слънцето около земята, като сезоните, като кръвта в собственото му тяло, той разбра – истината беше затворена в кръга. Кръгът, който няма начало и край, а само център; кръгът, в който могат да бъдат вписани всички останали фигури и да се изведат от него; кръгът, който най-трудно се рисува измежду всички знаци, докато стане съвършен. За Синан въртящият се дервиш беше центърът, кракът на пергела, около който Аллах описваше кръг, за да покаже колко е голям всъщност светът на хората. И наистина – кой е по-голям от това, което може да достигне с ръцете си, да доближи с краката си, да опише с думите си? С разперени встрани ръце танцьорите описваха с изключително съвършенство сферата, в която живееха хората; краката им не крачеха по земята, а търсеха път към небето; устите им бяха безмълвни, защото съвършенството на света в техните умове не можеше да бъде описано. Синан беше взел този извод и го прилагаше във всички свои постройки – ако искаше да направи стая за шестима души, той правеше стая, в която да могат да се въртят шестима души; ако искаше врата, той я правеше висока толкова, че да може да мине човек с вдигнати ръце; ако искаше да каже някаква дума, той я поставяше в камъка, който щеше да остане безмълвен завинаги. Майсторството му се прочу навсякъде в Империята и ето че Синан трябваше да построи паметника, който да увековечи великата победа на Сюлейман.

1 Сюлейман I (1494-1566) е най-дълго управлявалият султан на Османската империя – от 1520 до 1566 година. Наричан на Запад Великолепни, а на Изток – Законодотеля, той превръща империята в световна сила и провежда серия от реформи, довели до икономически, политически и културен разцвет.
2 Кожда Мимар Синан Ага (1489-1588) е смятан за най-значимият османски архитект и инженер. Често е наричан само Мимар Синан (Синан Архитекта) или просто Синан.
3 Дервишме (осм. турски: "сбор, бране на плодове или цветя") е практика в османската империя за набиране (дори и насилствено) на млади християнски момчета за нуждите на държавната администрация. След като приемат исляма и бъдат обучени, най-силните и умни момчета са зачислявани на служба в еничарския корпус, който е подчинен пряко на султана.
4 Дервиш (от персийската дума за врата "дар" – "онзи, който ходи от врата на врата", "просяк", "аскет") е член на суфистка религиозна група. Проповядвали са отказ от материални блага. В Османската империя орденът "Мевлеви" открива въртенето около себе си като форма на медитация.