Неспокойните



30 септември 2020 Лин Улман
Неспокойните (цена: 18 лв., стр. 352) е пленителна елегия за паметта и загубата, за изкуството и идентичността, за порастването и остаряването. Това е разказ за едно дете, което няма търпение да порасне, и за двама родители, които предпочитат да останат деца. За спомените, за забравените моменти и за всичко онова, от което е изтъкан един живот.


Откъс от романа на Лин Улман, издаден от Колибри в превод на Радослав Папазов

ВИЖДАШ, СПОМНЯШ СИ, РАЗБИРАШ. Всичко се свежда до мястото, на което се намираш. За първи път съм стъпила на Хамаш, когато съм била по-малка от годинка и не съм знаела нищо за голямата и съдбовна любов, довела ме след време там. Всъщност става дума не за една любов, а за три. Де да имаше един телескоп, който да насоча към миналото и да кажа: ето, виж, това сме ние, ей така стана. И всеки път щом се зачудим дали моите, или твоите спомени са верни, дали случилото се наистина се е случило и дали изобщо ни е имало, щяхме да заставаме пред него и да поглеждаме. Номерирам, сортирам и каталогизирам. Казвам: става дума не за една любов, а за три. В момента съм на годините на баща ми, когато съм се родила. Четиресет и осем. Майка ми е била на двайсет и седем, изглеждала е едновременно по-млада и по-стара за възрастта си.
Не знам коя любов от трите е била първа. Но ще започна с тази, възникнала между майка ми и баща ми през 1965 г., и приключила, когато съм била твърде малка, за да я помня.
Виждала съм снимки, чела съм писма, слушала съм разказите им и тези на други хора, но истината е, че е невъзможно да узнаеш кой знае колко за живота на другите, още по-малко за този на родителите ти, особено ако те са се старали да превърнат живота си в истории, които по-късно умело да разказват, без да ги вълнува кое е истина и кое не.
Втората любов е продължение на първата, а действащите лица са същите двама влюбени, вече като родители, и дъщеря им. Безрезервно обичах майка си и баща си, приемах ги за даденост, както човек дълго време приема десетилетията, денонощията или часовете, едното беше нощ, другото ден, едното приключваше, другото започваше  – аз бях негово дете и нейно дете, но поради факта, че и те искаха да бъдат деца, нещата ставаха малко по-сложни. Имаше и още нещо. Аз бях нейно дете и негово дете, но не и тяхно дете, никога не бяхме тримата; когато прехвърлям купчината снимки на масата, няма нито една фотография на трима ни заедно. Тя и той, и аз. Никога не се е случвало. Исках да порасна възможно най-бързо, не ми харесваше да съм малка, страхувах се от другите деца, от находчивостта им, от непредсказуемостта им, от игрите им и за да задоволя детското в себе си, си представях, че се разделям на много деца, че се превръщам в армия от лилипути и че ние притежаваме сила – малки сме, но сме много; разделях се, започвах да марширувам от единия към другия, от баща ми към майка ми и от майка ми към баща ми, имах много очи и много уши, много слаби телца, много високи гласчета и създавах различни хореографии.
Третата любов. Мястото. Хамаш, или Яупадал, както се е казвал някога. Това беше неговото място, не нейното, не на другите жени, не на децата, не и на внуците. Известно време се чувствахме така, сякаш беше нашето място. Ако приемем, че всеки има по едно отредено за него място, което не е вярно, но ако допуснем, че е, то това би било моето място, във всеки случай го чувствам в по-голяма степен свое от името, което са ми дали. Не е тягостно да се луташ в Хамаш, тягостно е да се луташ в собственото си име. Усещах мириса на въздуха, морето и камъните и как боровете се прегъваха от вятъра.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.