Съзвездия от пространства и времена с Деметра Дулева

29 септември 2021 текст Анастасия Стоева
Деметра Дулева е писател, дипломат и филолог със свободен дух и усет към детайла. Прозата ѝ е искрена и достоверна, а героините и в двата ѝ романа са устремени към мечтите си, докато бродят от едно място на друго. Това пътуване в търсене на себе си обаче съвсем не е лутане – това е карта на човешката душевност и компасът сочи не на север, а към съкровеното и личното, към автентичната ни същност, която трябва да запазим на всяка цена.

Книгите на Деметра Дулева са общочовешки и истински, а писателката умело плете мрежи между времена и места. Докато Странстващият албатрос, първият ѝ роман, може да е историята на всеки млад емигрант, който бяга от разочарованието на българската действителност, Преобърнати съзвездия напомня на кутия, пълна със стари снимки, изрезки и спомени, които смъртта на близък човек съживява в една майсторски написана любовна история.



Кога и как започна да се занимаваш с литература?
Често ми задават този въпрос, предполагам защото започнах да пиша късно. Обикновено хората, които са решили да се изявяват на писателската сцена, на моята възраст вече са утвърдени писатели с по няколко творби зад гърба си или най-малкото са правили някакви опити за писане. Аз изведнъж се появих с готов роман, без да съм публикувала или писала по-кратки форми преди. Дори не съм сигнализирала по някакъв начин, че искам да се занимавам с това. Не знам защо започнах да пиша, просто се случи от само себе си.

Как се съвместява дипломатическата ти кариера с писателската?
Успехът на Странстващият албатрос ме окуражи да продължа да се занимавам с писане. Колкото повече самочувствие добивам в тази своя писателска идентичност, толкова по-трудно ми е да съвместявам двете професии. Това са два съвсем различни мои аватара и ми е все по-приятно да пребивавам в писателския такъв.

В ролята си на държавен служител от мен се изискват качества, които са донякъде несъвместими с писането и затова като дипломат съм различна – спазвам определено работно време, пребивавам в една много строго организирана и йерархична структура и често трябва да изразявам и да защитавам позиции, формулирани от други хора и институции.Това е една доста регламентирана среда, докато в литературата се чувствам напълно свободна и може би това е една от причините да започна да се занимавам с това. Усетих, че пред белия лист имам свободата да изразявам себе си, собствените си мисли и собствените си емоции.  

В този смисъл имаш нещо общо с героините си, които са доста свободомислещи хора. В книгите ти до каква степен присъства биографичен елемент?
Точно този стремеж към свободата и към това да съхранят себе си, независимо от обстоятелствата, в които попадат, свързва двете ми главни героини. Това е и връзката им с мен, но автобиографичното спира там. В книгите си не разказвам моя живот, но в тях има нещо, което наричам автобиографичен прах – прашинки от действителността, които правят художествената фикция по-достоверна.

Героите ти се занимават с доста различни неща – от правене на шоколадови бонбони до неонатология. Какъв е процесът на проучване, за да опишеш достоверно даден сюжет?
В книгите трябва да има толкова действителност, колкото е необходима да направи достоверна художествената измислица. За мен доброто писане е способността на писателя да превръща собствения си опит в убедителна история. Това означава да интегрираш опита си и заключенията, до които си достигнал в житейския си път, в една своеобразна истина, без да разказваш непременно собствения си живот. Затова мога да пиша само за неща, които познавам лично или които съм наблюдавала достатъчно дълго, така че да ги пресъздам добре.

Пребивавайки в Брюксел, имах възможността често да влизам в шоколатиерни. Дъщеря ми също работеше в магазин за шоколад като студентка и от нея знам много за начина, по който се произвеждат и продават шоколадовите изделия.

Често ме питат защо в Преобърнати съзвездия съм избрала да опиша Мадагаскар. Причината е, че лично съм била там и това е най-екзотичното място, което съм посещавала някога.

Трябва да призная, че героините ми се появяват в главата ми цялостно – с името си, с професията си и с историята си... Оттам нататък сякаш те самите ме принуждават да проуча повече за това, с което се занимават.

Брюксел, Париж, Антананариво… Кое е любимото ти място, ако имаш такова?
Съвсем наскоро пътувах до Брюксел и Париж и установих, че ми е страшно приятно да се връщам в тези градове именно защото съм живяла по-дълго там. Това са два града, които са коренно различни и едновременно с това са свързани с много хубави години от живота ми.

Не мога категорично да отговоря кое ми е любимото място. Въпреки това като че ли Париж е много близо до сърцето ми, защото там се чувствам у дома си. Чувствам се на мястото си. Това е и градът, който ме направи писател – там започнах да пиша и всеки път, когато се завърна на това място, се зареждам наново с творческата му енергия

Какво друго те вдъхновява?
Самият живот е най-голямото ми вдъхновение. Романите ми са социално ангажирани и темите, които ме интересуват, са свързани с това, което преживяваме заедно сега и в близкото минало.

В книгите ми присъстват пътуването и чужбина, защото това също отразява една конкретна действителност. Аз съм част от поколенията, които се характеризират с една непрекъсната мобилност. В България това беше особено силна тенденция през 90-те години, когато разчупихме затвореното общество и по различни причини излязохме навън. Милиони българи останаха и няма начин това да не бъде част от сюжетите ми. В третия ми роман, който пиша в момента, отново действието се развива и в България, и в чужбина, просто защото това е животът на цели поколения – разделянето на България тук и България навън. Разкъсаха се времето и пространството и това разкъсване се отрази най-вече на поколението, към което принадлежа.

Според теб какво носи на младите познанието за миналото, което не са имали шанс да видят и да преживеят?
 
Близкото минало, което лично съм изживяла, е част и от двете ми книги. То е тема, която силно ме интересува. Моята теза е, че ние сме такива, каквито сме днес, и сме изградили съвременното си общество точно защото сме формирани от миналото си. Не можем да избягаме от него.

Опитвам се да описвам всичко по начина, по който ми се е случило – не като съдия, не като оценител, не като дисидент, а като свидетел. Старая се да съм максимално обективна и да разкажа събитията такива, каквито бяха, или поне такива, каквито съм ги видяла. Смятам, че сме пренесли в днешни дни много неща от това близко минало и те са причина да сме това, което сме. Затова е хубаво да се знае и да се помни.

Освен социални, книгите ти засягат и доста житейски, общочовешки теми като например загубата на любим човек. Преодолява ли се някога такава загуба според теб?
По някакъв начин хората, които са наистина важни за теб, остават завинаги. Опитала съм да покажа това в Странстващият албатрос, където темата за вечната любов звучи като музикален фон на цялото произведение. Въпреки че още в първите глави става ясно, че главната героиня е загубила своя любим, той по някакъв начин я съпътства през цялата книга. Никога не е наистина мъртъв за нея. В този смисъл думата „загуба“ има само чисто физически смисъл. Героинята успява да запази себе си, благодарение на този човек, който дори в отсъствието си продължава да я насочва. Има неща, които не можеш да изгубиш.

В книгите ти присъства мотивът за търсенето на себе си и откриването на щастието по пътя. Какво би казала на хората, които са в процес на това търсене?
Щастието е много индивидуално и всеки го намира сам. По принцип темата за щастието винаги ми е трудна. На една среща с читатели дори се получи леко напрежение между мен и читателка, която ме попита дали мисля, че днешното поколение е щастливо. Не мога да говоря за щастието от името на цяло поколение и въобще от името на други хора. Нямам рецепти за щастие.

Това, което мога да кажа от личния си опит, е, че съм била най-щастлива, когато не съм се отказвала и когато съм преследвала мечтите си. Мисля, че всеки житейски план трябва да тръгне от мечта, от нещо, което е по-висше и по-голямо от ежедневието. Откривам истинско удовлетворение, когато следвам и постигам цел, която отначало може да изглежда дори леко нереална. Писането също е мечта, която успях да си сбъдна, и сега ми носи страшно много радост.

Моят съвет към хората, които търсят щастието, е да не спират да го преследват, каквото и да означава то за тях.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.