Един личен разговор със Стефан Иванов (част I)

5 октомври 2021 текст Димитър Димитров снимки Яна Лозева и Александър Александров
За първи път разговаряме с някого без предварителна подготовка на въпросите и без да съобразим, че записът изведнъж ще спре. Просто така - елементарна техническа грешка и двадесет поизгубени минути от необятната вселена на Стефан Иванов.

Днес поднасяме не интервюто с поета, а изповедта на приятеля, когото спокойно можем да слушаме часове наред на всякакви теми. Досегът до Стефан е нашето споделено богатство с всички ценители на културата, приятелството и човечността. Един фин, личен и задълбочен разговор, който ще продължи и тогава, когато от нас останат само мастилени ръкописи върху хартия и стотици хиляди думи, вплетени в поезия и проза.



ако някой ви е важен
кажете му го
отидете му на гости
но след уговорка и без взлом
купете му шарени чорапи
билет за концерт
баничка айрян
отидете на разходка и изложба
прегърнете го
обичайте го
не злоупотребявайте
с тези
които никога нищо не искат за подарък
с тези
които най-малко сякаш се нуждаят от нещо
те се случва да имат дупка в сърцето
и през нея често минават повече гарвани
отколкото ангели
помагайте им броят на ангелите да расте
не изисква особени усилия
това естествено в случай
че в живота ви има някой
който се случва да ви е важен
поне за момент
повече отколкото сте си важни
самите
вие

Би ли могъл да се представиш?
Принципно казвам на непознатите хора, че съм журналист, защото така е по-лесно. Като кажеш „пиша поезия“, „пиша пиеси“ или някакви такива артистични неща, хората имат едни предразсъдъци, които от 2003-2004 година насам се опитвам да опровергая. Говоря за предразсъдъците, че артистите, писателите и поетите са такива едни завеяни, безотговорни, вълнуващи се само от себе си и чувствата си. Аз се вълнувам от доста неща.

Защо и как се е наслоил този стереотип според теб?
Преди време разговарях с един мой добър приятел, Марин Бодаков, който си отиде и много ми липсва...Бях му споделил, че много се възхищавам на мемоарите на Вера Мутафчиева Бивалици и небивалици, защото са абсолютно различни от това писане, което чета в последните години. Те са лични, имат самоирония, отговорни са, правят обобщение, дълбаят исторически и културно, защото все пак тя е историк. Мутафчиева прави обобщение като историк, като писател и като човек както за собствения си живот, така и за трите времена, в които е живяла – преди 9 септември, след 9 септември и след 10 ноември.

Тогава Марин ми каза: „Ти изреди причините, заради които да не се говори за тези мемоари.“ След това ми разказа за представянето на История на българското изобразително изкуство на Кирил Кръстев, когато Иво Милев казва, че наистина българските културни елити се сменят на всички 30-40 години, но общото между тях е, че в по-голямата си част те не поемат отговорност, не правят обобщения, нямат истински ангажимент, освен към собственото им добруване и битие. Тоест, тази представа, която принципно хората имат за хората на изкуството и културата в България, масово е напълно оправдана.

Има ли нещо, с което настоящият културен елит се отличава от предходните?
В по-голямата си част това, което в момента институционално и масово е титулувано като елит, не се възприема така от онези, които наистина харесват културата и изкуството. Както винаги, те харесват и обичат неща, които са встрани, които се съпротивляват на какво ли не, които наистина са свободни, които са независими, които отстояват свободата и са в крак с времето.

Ако се прехвърлим сто години напред във времето, как си представяш, че биха изглеждали твоите мемоари?
Не знам как биха изглеждали, но искрено се надявам тогава някой да може някак да ме ексхумира и по магически начин да извади всички неща, които съм имал в главата си чрез някакви холограми или проекции. Някой, като ми пипне главата, моментално да разбере какво съм бил аз в сърцевината си.

Не само си представям, а си мечтая и се надявам някой да се почувства така, както аз се почувствах, когато четох автобиографичната проза на Кнаусгор или мемоарите на Вера Мутафчиева. Това са книги, които обичам и са ме оформили, давайки ми надежда, опора, някакво приятелство. Тези книги са запълвали липси, които не биха могли да се запълнят от нищо друго – в общуване, в образование, в някаква културна или некултурна среда. Надявам се да помогна на някого да бъде повече себе си.

Кога и как започна да пишеш?
Общо взето започнах да пиша заради момичета. Публикувах във формуте едно време преди Facebook, преди Instagram и преди Twitter поезията. Преди въобще тези социални мрежи да се появят, имаше едно такова китно място, което се казваше Клубове на dir.bg. Все още ги има, но са архивирани и не може да се публикува. Има клуб Остава, примерно, където се събирахме и се познавахме всички, които ходехме на концерти на Остава. Имаше клуб Нова генерация. Имаше клуб Литература. Естествено, имаше и клуб Поезия. Първоначално съвсем съзнателно публикувах чужди текстове. Не слагах автора и не казвах, че не са мои. В един момент изключително много се зарадвах, че някой въобще чете такава литература. Бях на 13-14 години.

Имаше и едни форуми на abv.bg, където също публикувах поезия. От форум Кино веднъж научих за една среща в НАТФИЗ на дипломни филми и там се запознах с някои от хората, които и до днес са ми много близки. Те също имат издадени книги с поезия, даже защитени дисертации по руска литература в Харвард като Мария П. Василева. Така че виртуалните и социални мрежи по това време ми помогнаха.

Първите ми публикации бяха във вече несъществуващото списание Родна реч, в списание Кръг, чийто фокус бяха дебютиращите автори. Първото ми четене пред хора беше в една зала в Семинарията, където по стените имаше разни ятагани, мечове, пушки, килимчета... Беше като в етнографски музей и възрожденска къща едновременно. Там четохме стихотворения на Валери Валериев, който в момента е юрист и адвокат, но все още публикува много хубава поезия. Другото ми четене беше в редакцията на Кръг, която беше от другата страна срещу редакцията на Литературен вестник, в къщата на Яворов.

Много е важно да има и такива, не само виртуални места, където човек да си публикува и да си пише някакви коментари. Важно е хората да се срещат на живо, да си говорят, да си четат нещата и да има някаква реалност в цялото нещо. Някакво продължение и разговор, защото иначе може да бъде много самотно, независимо от всички харесвания и споделяния.

Много е тъжно, защото в момента няма нито едно такова държавно списание. Родна реч беше държавно издание, но го закриха – то беше към Детски център за книгата.

Имало ли е някой твой четец, докоснал се до поезията или творчеството ти, който впоследствие да те е потърсил и оставил в съзнанието ти някакво послание?
Хората принципно винаги са били много щедри и добронамерени към мен с 5-6 редки изключения, когато са ми казвали изключително груби неща и на живо, и виртуално. Все пак когото не са заплашвали със смърт във Facebook, не е живял. Случвало ми се е по политически, по естетически и по литературни причини. Много хора са ми писали имейли и когато все още активно се използваше скайп, ми пишеха и там. В ICQ също са ми писали. На живо също. Така съм се запознавал с хора, с които съм изключително близък и досега.

Преди десетина години забелязах в abv.bg пощата си имейл от някой си Стефан Николов. Чета съобщение, заемащо целия екран – общо взето изводът е, че много му харесват някакви текстове. Аз много трудно приемам комплименти. Получавал съм много комплименти от много ранна възраст и на живо, и писмено, но не им вярвам особено. Оценявам добронамереността, чистотата и искреността на думите, но все едно не се отнасят за мен, защото винаги гледам много критично на нещата, които правя. Благодаря на хората, но си казвам, че отново са ме надценили и ме припознават в нещо, което те смятат за много хубаво, докато аз не съм съгласен. Имам си много кусури и трески.

Та този човек, Стефан Николов, каза, че много му харесват текстовете ми и предложи да се видим, за да ми покаже негови или просто да си говорим. В бележка под линия имаше допълнение, че няма сексуален подтекст. Съгласих се и се видяхме в Апартамента – едно от малкото места за последните 20 години, които все още съществуват. Четох му текстове, разговаряхме за поезия, за музика, за филми и години по-късно станах редактор на първата му книга, която се казва Непукистика. Днес авторът е по-известен като Стефан Икога.

Ето, например, Вангел Имреоров, който вече има две книги – наскоро излезе втората му. През 2008 или 2009 той ми изпрати имейл, че пише поезия, която ме помоли да прочета. Тогава текстовете му бяха в tumblr, където си беше направил страница за стихотворения. Писах му съвети, дадох му мнението си и той взе, че не спря да пише, а продължи. Най-забележителните и оставящи трайна следа в паметта ми отклици от читатели са тъкмо от онези, които са продължили да четат и да пишат много.

Ти самият имаш ли навика да пишеш с химикал върху лист?
Имам малко ОКР проблеми (обсесивно-компулсивно разстройство), та всеки ден от много години излизам с листчета и като съм вкъщи или на работа, зачерквам какво съм направил. Пиша с молив най-вече. Много обичам моливите от IKEA, защото са безплатни. Не ме вълнуват хубавите бележници чак толкова, нито хубавите моливи – важното е да си свърша бележките.

С химикалка също пиша. Водя си адски много бележки за идеи, за някакви хрумки, изречения, фрази, преписвам си на ръка някакви цитати. При поредното пренасяне исках да си събера всичките бележници и тетрадки, откакто съм започнал да правя това по-сериозно. Те сега са на бюрото ми, защото искам да си ги систематизирам. Повечето от тези неща не са публикувани досега, а са десетки на брой.

Какво е предимството на ръкописа пред клавиатурата?
Ролан Барт казва, че стил може да си изградиш, но това, което е наистина уникално за всеки човек, е почеркът при писането на литература. Почеркът идва от ръката, идва буквално от тялото и той си е твой. За да запазиш такова нещо в литературата, трябва да си слушаш мислите, сънищата, асоциациите, личната история – всичко, което може да е твое наистина. Най-твоите неща могат да са най-твои и за някого другиго, защото така работят разговорът и общуването, и любовта... даже и политиката. Когато натискаш букви на екран или на клавиатура, те са униформени. Те са с шрифт, който някой е направил за теб. Много усилия трябва да положиш, за да го направиш свой. Има прекалено много натрупвания, прекалено сложно е. Хубаво е да се припомни, че наистина пишейки, създаваш нещо свое си, което е по-естествено, по-красиво. Оттам е тръгнало всичко.

Кой е най-ценният ръкопис, който притежаваш, било то твой авторски или нечий чужд?
Последният ценен ръкопис, който получих, при това малко случайно... С Марин много обичахме да си подаряваме книги. Последната книга, която ми подари, беше на Шел Силвърстийн. В тази книга A Light in the Attic имаше импровизирани ръкописни преводи на професор Александър Шурбанов. Той е превеждал Щедрото дърво, което издателство Точица на Марин и Зорница пусна преди години на пазара.

Веднъж организирахме едно издание на Актьори срещу поети с живи класици. Тогава заедно с Александър Шурбанов участваха и Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Рада Александрова, Иван Теофилов, Цочо Бояджиев...Марин Бодаков и Силвия Чолева четоха стихотворения на покойните Малина Томова и Калина Ковачева.

Както повечето хубави неща, и Актьори срещу поети се роди като идея на една пейка в градинката Кристал. Един от близките ми приятели е актьорът Станислав Кертиков, който просто не може да стои без работа и винаги ще си намери какво да върши. Дали ще е ремонт на вилата, на пералнята или пък просто да си върже гащите – без работа не остава. Та със Станислав се чудехме какво можем да направим заедно и така се роди съвместното предизвикателство Актьори срещу поети. Оттогава насетне форматът се е случвал на покрива на Шоколадовата фабрика, в бар ПЕТЪК, два пъти в двора на църквата Света Параскева, два пъти в ДНК. Пътували сме доста и из страната, а в Пловдив бяхме три поредни нощи в Стария град.

Като човек, който обича пейките, коя ти е любимата пейка в София?
Много обичам пейките на хълмчето зад Двореца. Имаше една на улица Париж във вътрешен двор до една сграда на Общината. Там не трябваше да се влиза и да се сяда на пейката, но пък ние си сядахме, когато нямаше хора. Имаше една пейка в двора на църквата Свети Георги до Петте кьошета, поставена в памет на Малина Томова. Имаше табелка, както английската традиция за паметни пейки. Тя беше много хубава. Много обичам да седя на пейки, да си чета, да зяпам хората, да ги подслушвам... Като видя пейка, сядам на нея. На Кристал винаги бих се връщал, на Свети Седмочисленици по-малко, а пред Народния театър - много рядко. Аз обичам да ми е спокойно.

Едно от любимите ми места в София се намираше на адреса на небезизвестното заведение О, Шипка! на едноименната улица. Още през 2003-та това беше единственото място в София, останало за свирене на малко по-алтернативна авторска музика. Наистина имаше по 20-25 концерта на месец там. Пускаха ни, въпреки че бяхме непълнолетни и беше малко незаконно. За два лева слушахме какво ли не там . Тогава билет за хубав, голям и скъп концерт струваше 10 лева.

Кои са любимите ти музиканти?
За последните 20 години съм ходил минимум на 100-150 концерти на Остава. Много обичам Нова генерация и Димитър Воев – него го поставям наравно с Георги Рупчев и Константин Павлов. Една от най-добрите български групи на живо беше Babyface Clan. Който не е виждал Насо Русков на сцена, не е виждал какво наистина може да прави един български фронтмен и вокал. Беше и си остава феноменален, страхотен...Може и да пее, при това на английски.

Иначе харесвам Radiohead, Joy Division... Обичам и весела музика, но тийнейджърството ми е белязано от такава мрачна, депресивна, аутистична музика, защото София и България бяха мрачно място понякога.


(Следва продължение)

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.