Годината в детайл с Мария Илиева



20 декември 2021 текст Виолета Иванова
Трудно можем да поберем професионалния ѝ път в кратка визитка. Мария е испанист със стаж най-вече в застрахователното брокерство и международната спедиция, била е проектен мениджър в платформа за арт продукти, движила е малък семеен магазин, а в 20-те си е минала през още повече професии: била е зад бар, на рецепция в казино, преводач, рекламист, работила е за туристическо списание за Карибите... От над 10 години обаче името ѝ е все по-добре познато заради LaMartinia.com – личен блог, в който Мария споделя честните си мисли по всякакви въпроси, публикува разговорите си с интересни хора и разказва еднакво увлекателно за далечни пътешествия и за спокойни дни на село. Освен това интернет адресите ѝ са чудесна спирка за всеки родител, а дискусионната група, оформила се около Мария (LaMartinia клуб) е свеж полъх в морето от фалшиви новини и интернет сплетни. Понеже винаги ни е било интересно да се потапяме в мислите ѝ, този път хвърляме въдица, за да уловим впечатленията ѝ от 2021 , с които гледа напред към следващите 365 дни.


Отпечатъкът, който 2021 остави, е сериозен и разтърсващ, като дамга на челото. Имах здравословни проблеми и нагледно разбрах, че тялото не е неизчерпаем ресурс, а се нуждае от постоянна, внимателна и фокусирана грижа. Беше новост да се притеснявам за себе си, а не за някой друг.

През изминалите 12 месеца най-много ми се искаше всичко да бъде наред.

Казвах си „уау“ всеки път, когато тялото и психиката ми се справяха със сътресенията. Когато децата ми проявяваха мъдрост и зрялост. Когато усещах любовта в пълния ѝ, неретуширан вид.

На repeat в слушалките ми тази година звучаха Джеси Уеър, Faith No More, Simply Red с концерта им в Gran Teatro de la Habana (Куба). Разтегната, широка музика, с много емоция, която те отнася нанякъде.


Още ми кънти в главата надписът върху отломките на Берлинската стена: “Time isn’t passing, it’s you passing”.

Книгата, която прочетох на един дъх тази година, беше Разпилян ум на Габор Мате. Отвори ми съзнанието и задоволи жаждата ми за логика и причинно-следствена връзка. Научих много неща за родителството, за връзката между поколенията, за ролята ми на дете и майка, за мотивите ми да действам и мисля по определен начин, за елементарни ежедневни навици и мисли. Страшно много ме промени тази книга, колкото и клиширано да звучи. Успокои ме, едновременно с това ме провокира, отговори ми на куп въпроси. Харесвам д-р Мате заради човешкия тон, липсата на менторска назидателност и това, че признава собствените си грешки по най-естествения и несуетен начин.

Ароматът на току-що цъфнали липи ме връща към трудното лято-урок. Избрах да помня от него именно това – уханието, нахлуващо през прозореца на болничната стая като впръскване на ексклузивен парфюм.

Новото хоби, което подхванах, е да не бъда толкова категорична и самонадеяна. Да подлагам собствените си мисли на проверка. Да се вслушвам повече – във вътрешните си гласове, в мнението на хората, в по-мъдрите от мен, в чуждата позиция и причините тя да е именно такава, каквато е, а не каквато ми се иска. Да не се опитвам да моделирам света по мой начин. Все трудоемки хобита.

Открих, че работя най-добре, когато ползвам работата като отдушник, като паралелна реалност и начин да се абстрахирам от текущите колебания и тревоги. Работата като пенкилер и оазис, независимо дали е доброволчески труд, срещу хонорар/заплата, или нещо мое си, по което човъркам.

Изобщо не смятам, че лошите дни са такива сами по себе си. Ние им предаваме значения и настроения. Денят е възможност и често зависи само от нас с какво ще го напълним. Всеки момент е ценен. Вярвам в успеха на добрите намерения, дори понякога да не изглежда като успех. Доброто винаги си проправя път.

Трябваше да се науча да проявявам търпение – нещо, което доскоро не беше сред топ уменията ми, още го усвоявам. Исках всичко бързо, сега, веднага. Тази година разбрах, че понякога се налага да преминеш през редица изпитания, за да успокоиш малко дуендето; да те изритат отзад жестоко, за да се отърсиш от очакванията си как всичко се случва по твой план и желание; да се откажеш от много в името на нещо по-значимо и важно. Научих се да слушам тялото си – преди този израз ми звучеше като кух кепшън. Научих се да ценя живота в цялата му палитра.

Времето ми стигна за всичко. Свикнали сме да се оправдаваме, че вечно нямаме време, но истината е, че за това, което искаме, винаги намираме – колкото и да ни е трудно, тегаво, дори невъзможно на пръв поглед. Би било добре да спрем да обвиняваме и изтезаваме времето.

Хората се измориха от борби и битки – вътрешни, с ближните си, с околните, със света, с ежедневието. Постоянното делене на такива и онакива, на умни и глупави, на адекватни и неориентирани, независимо от коя страна си, доведе до такава апатия и инерция, примесени с агресия и истерия, че трудно ще се измъкнем от лепкавата тиня. Все пак съм оптимист.

Най-хубавия си ден прекарах вкъщи, на 17 август. Имах рожден ден, но се възстановявах след операция и наруших дългогодишната традиция да сме някъде на празника. Моят човек ми беше подготвил специално меню, а децата – подаръци. Малката ми дъщеря беше избрала обеци и почти се разплака от емоция, вадейки кадифената кутийка зад гърба си. Сестра ѝ пък беше изплела подложка за чаша и гривна. Най-хубавият рожден ден.

Почувствах се като у дома си в една болнична стая, с няколко напълно непознати жени, които без да искат ме спасиха от психически срив. На един бряг с обли камъни, до кучето ни Ерик, с мокрите си лапи и смачкания си солен и пясъчен нос, забит в хавлиената кърпа. В септемврийското злато на село, на припек под току-що обруления орех. На ръба на реката, докато разпръсвах урната с праха на баща ми, 6 години след като си отиде. В залата, където 12-годишната ми дъщеря излезе като воин на сцената и танцува зашеметяващо. На плажа, където сестра ѝ се научи да плува. В лодката, от която трите слязохме в дълбокото, в буквален и преносен смисъл. Един винаги трябва да стои на палубата, за да не ви отнесе течението.

Ново любимо място, което открих тази година, е езерото в Дружба 1, край което, вярвате или не, никога не бях стъпвала, а съм живяла в другата част на квартала. Беше красива ноемврийска събота, слънцето точно преваляше и осветяваше ренесансово колоните на Дома на културата в съседство. Деца ловяха риба, двойки се разхождаха усмихнати, патиците прекосяваха достолепно водната повърхност, двете църкви светеха нависоко, жена равняваше лехите си, облаците се багреха в седефени оттенъци. Като платно. Като надежда. Като поздравителна картичка.

Чувствах се като герой от филм на Алмодовар – в непривична роля, с трагикомични реплики, в сюрреалистична обстановка, в безизходица и на мисия едновременно.

Видеовизитката на 2021 ще представлява спeциален сезон на Big Brother.

През 2022 се надявам на по-малко глупост във философско-обществен план. На повече здраве – в личен. На спокойствие – в световен.

Личното ми откритие за годината е, че страхът е деструктивен двигател за много сътворени глупости.

Проектът, който нямам търпение да започна, е diva.reka.project – профил от и за жените. Не ми се иска да издавам повече, но е нещо, чийто момент дойде естествено и го започвам с голямо желание и вдъхновение. Съвсем скоро ще се разкрие в пълнота, надявам се.


Първото нещо в списъка ми със задачи за 2022 е да не натоварвам годината с очаквания, да я приема като дар, възможност и съюзник.

И въпреки всичко 2021 беше хубава година – като сюрреалистичен скок от ръб на пропаст с обезопасително въже.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.