Костадин Костадинов: Писането на книги е огледало на душата

16 май 2022 текст Анастасия Стоева

От 32 години Костадин Костадинов отговаря за богатството на детските попълнения в домашните ни библиотеки. Работи като собственик на издателска къща Пан, редактор и издател на книги за деца през деня, а нощем излива собствените си идеи под формата на вдъхновена и прозорлива художествена литература. По неговата дебютна книга Резерват за розови пеликани е заснет едноименният филм на Ивайло Джамбазов, а сборникът му Заливът на Ифигения е номиниран за награда Хеликон през 2016 година.

Костадинов пише с особено разбиране за силата на човешкия дух и неустоимия порив към свободата. Неговият роман Ловецът на пеперуди  ни повежда на метафизично пътешествие из целия свят по следите на яркия главен персонаж Лазар Караиванов – Костуро. Днес разговаряме с автора за паметта, свободолюбието, скиталчеството и почти магичните съвпадения в живота, над главите ни цъфти бял бъз и сякаш през цялото време чакаме покрай нас да прелети някоя пеперуда от невероятните 88. Въпреки че не зърваме никое от пъстрите крилати, вятърът смътно напомня на трептене на крилца; навярно ни приканва и ние да поскитаме.




Как се зароди идеята за Ловецът на пеперуди?

Преди десетина години ходих в САЩ на гости на един приятел, Анри Киселенко. Той е писател, който направи добър дебют тук, в България, но замина за Америка и сега работи като психиатър. Хобито му е да събира скъпи редки пеперуди. С годините е натрупал голяма колекция. Стените на стаята, в която бях настанен, бяха отрупани с тях, та реших, че колекционерът на пеперуди е добър образ за нишка на някакво повествувание. С годините с нея преплетох и други житейски съдби – пеперудите служат за конструкция на романа, а всичко останало е добавяно по-късно.

Обичам колекционерите. В предишната ми книга има една повест, която се казва Последният войнишки император. В нея героят ми пък събираше ценни златни римски монети. В Ловецът на пеперуди горе-долу следвах сходна структура. Реших да използвам метод, който вече съм проверил.

Започвах романа няколко пъти. Първата ми идея беше героят ми да е гимнастик като личността, на която е базиран. Представях си го да татуира всяка уловена пеперуда някъде по тялото си и като доживее до сто години, да е целият покрит с татуировки на пеперуди. Изгорелият цирк София също щеше да играе централна роля, но не можах да навържа нещата. Исках да развия и двамата близнаци – единият да е цирков артист, а другият да е борец в Македония. Сюжетните им линии щяха да вървят паралелно, но се отказах и започнах наново.

Захванах втората версия, но спрях в момента, в който трябваше да се излезе от Ада Кале. Имах чувството, че романът в крайна сметка ще се разпадне. Казах си, че няма да се занимавам с него цял живот.

Точно тогава ми се случи нещо мистично. Беше пролет, бях седнал на двора и тъкмо завършвах главата за пеперудата Дневно пауново око. Почти се бях отказал, когато изведнъж близо до мен кацна едно Дневно пауново око и ме остави да го снимам от една педя разстояние. Приех това като знак, че трябва да продължа.

Каква е връзката ти с Ада Кале в истинския живот?

Преди години прочетох за този остров в едни мемоари и много се впечатлих. Хрумна ми, че би бил прекрасен образ за литература, защото мястото е характерно с това, че се самоуправлява, а хората живеят както в идеала на анархистите – далеч от централната власт, освободени са от данъци и военна повинност... Прецених, че ще е любопитен експеримент да използвам острова като метафора за едно напълно свободно общество.

Смяташ ли, че такова свободно общество съществува в момента и ако не, би ли могло да се появи такова в съвремието?

Едва ли. Аз също се замислих над този въпрос, върху това разсъждава и героят ми, затова го закарах в Амазония, където все още има стотици диви племена, недокоснати от цивилизацията. Те самите се пазят от нея и се опитват да се съхранят сами, не за друго, а защото цивилизацията им е донесла много болести. Там живеят по такъв по-див модел, но това като цяло е утопия. Държавата вече е много силна като институция навсякъде.

Кои са любимите ти български писатели?

Ще спомена двама писатели, от които съм се учил. Интересното е, че и двамата са от Радомир като мен. Единият е Светослав Минков, който е разглеждан като баща на фантастиката, но всъщност е диаболист. И той е далеч от бита и работи с метафори. Другият е Евгени Кузманов. Той е скулптор по професия, но има и много книги. През 80-те години излезе романът му Чайки далеч от брега, който според мен е първият роман метафора в българската литература. Действието се развива на кораб, който служи като модел на тоталитарното общество. Тази книга беше потулена, а авторът ѝ – неглижиран като писател. Въпреки това той оказа много силно влияние върху нашето поколение.

Любопитното е, че къщата на Светослав Минков в Радомир е на 30 метра от моята по въздушна линия. След като се премества в София, домът му е превърнат в родилен дом.

Именно в този родилен дом съм роден както аз, така и Евгени Кузманов.

Какво би видял ти, ако беше на мястото на Лазар и беше седнал на електрическия стол?

В края на книгата, където говоря от мое име, разсъждавам по тази тема. Представям си, че мястото, където ще отиде душата ми, е един остров на Спорадите – Кира Панагия. Той е пуст, единственият жител е монах от Атон, който живее в средновековен манастир. По цяла зима не вижда никакви хора. Освен него на острова пребивават и около 2000 кози, които живеят в полудиво състояние. От време на време монасите ги събират и продават част от тях. Зад този остров има един страхотен затворен залив, в който понякога влизат лодки. Това ми е любимото място.

В какво животно би се превърнал в следващия си живот, ако като героите си можеше да се трансформираш в дълбините на Дупката на дяволицата?

В корморан. Тази птица хем лети, но и плува като риба. Не е красива. Използват я за ловец в Азия: връзват ѝ една кожена връзчица и като хване риба, изхранва рибарите.

Как избра местата, на които се развива действието в романа?

Общо взето, те ме избраха сами, защото героят събира пеперуди от всички континенти и трябваше по някакъв начин да го докарам дотам. Прототипът ми е цирков артист, който е обикалял по всякакви кътчета по света. Използвам част от неговите спомени не за друго, а защото е много трудно да се пише исторически роман за началото на миналия век без битови подробности за времето и епохата. Първообразът ми разказва точно такива детайли от бита, описва фургоните, с които се придвижва, ежедневието си. Наложи се доста да поровя за местата, за които нямах такъв базов текст, за да бъда напълно достоверен.

Ходил ли си на някои от тези места?

Бил съм на много от тях. Най-далечната точка от включените в книгата, до която съм стигал, е Орталези в Бразилия. До Амазония не съм ходил все още, но се каня. Има круизи, които тръгват от морето и влизат чак до Манаос, на хиляда километра навътре по Амазонка.

Манаос е любопитен град. В началото на века е бил много популярен като културен център, защото жителите му са били много богати от добива на каучук.

Какво те привлича в образа на цирка?

В романа всичко се върти около свободата. Колкото и да е банално, цирковите артисти са като карагьозчиите и пътешествениците. Те са символ на свободолюбивите, скитащи хора. Посланието ми към читателите е да се опитат да се измъкнат от черупката на ежедневието си и малко да поскитат, особено докато са по-млади. Това остава като белег за цял живот. Колкото можах, и аз скитах и се надявам да продължавам.

Циркаджиите са пъстри, шарени, интересни... Идеята на романа е да избяга от бита и от сивото ежедневие и да е интересен и увлекателен, а какво по-интересно от скитащи се люде.

Какво предстои за  теб в творчески план?

В момента главата ми е празна – нямам никакви проекти. По принцип се опитвам да си настройвам сетивата, защото пиша много бавно и дълги години обмислям откъде да започна. Докато намисля някаква рамка, като пеперудите например, наблюдавам света и се опитвам да започна от нула. Сега съм на бяло поле. Надявам се нещо да отключи въображението ми, за да започна да градя нещо ново.

В книгата присъства темата за паметта и за съхраняването не само на твоята собствена история, но и на историите на хората, които са променили живота ти. По какъв начин съхраняваш ти чуждите истории?

В книгата има една сцена, в която героите се качват на върха на Хеопсовата пирамида и си издълбават имената. Навремето са се катерели до горе. Сега е забранено. Виждал съм такава снимка в една енциклопедия. Най-отгоре на пирамидата е седнал един местен човек, а под него се вижда написано на кирилица: „Боре“. Има една мисъл: „Времето се бои от пирамидите“.

Писането на книги е нещо подобно. Като вградиш хората, оформени като образ, в написаното от теб, дори после да ги забравиш, те си остават. Писането на книги е огледало на душата на писателя.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.