Обикновено свързваме датата 22 март с пукването на пролетта. Четирима варненци обаче на този ден отбелязаха втората годишнина от основаването на алтернативното артистично сдружение, нееднозначно наречено Перде. Определиха се като „кръг от ентусиасти, обединени от своите интереси към културата, изкуството и всякакъв вид творчество, което е оригинално и провокира размисли, дискусии и себеизразяване” и за две години успяха да създадат една нова традиция, обединена около идеята, че късата форма на кино езика е най-контактният жанр по отношение на младите хора.
Любомир Сергеев е един от четиримата ентусиасти зад Перде. Занимава се професионално с фотография от 12 години и в момента работи над няколко тежки национални рекламни кампании, а следващата му самостоятелна изложба вероятно ще бъде през септември в София.


За тези, които не знаят какво е Перде и какво стои зад него, нека да припомним кои сте вие и какво ви събра.
Какво представлява Перде? Преди две години се събрахме 4 човека, основното звено и до сега. Имахме много идеи да правим куп работи - изложби, литературни четения, театрални постановки, но в крайна сметка започнахме с киното. То е най-обединяващото от всички тези изкуства и е интересно на всеки от нас – режисьор, музикант, фотограф…Оказа се много добра идея, една незапълнена ниша, имаше глад за кино. Така Перде се получи от само себе си. В първите дни се чудехме как да го наречем, за да е разбираемо за всеки, още като го чуе човек. Радо (б.ред. Радомир Иванов) го измисли – „кръг от ентусиасти”. Макар че звучеше супер комунистическо, се оказа най-правилното.

Какво ви липсваше тогава в културния афиш на Варна?
Още преди да започнем с прожекциите, така или иначе се събирахме в по-камерен състав, 10-тина души. На един прожекционен апарат гледахме филми, които няма къде да намериш. Ровехме за тях в София, навсякъде. В един момент мястото започна да не ни стига и решихме да правим прожекциите в по-голяма зала. Нещата се получиха от само себе си – започнахме заради нас самите , а се оказа, че ужасно много хора търсят точно това. Сега на прожекциите се събираме два пъти повече хора, отколкото в София.

Затова ли киното остана в основата на Перде?
Първо, ние си намерихме пътеките и второ – оказа се много сериозен глад и потребност за това. Имам предвид, че хората са по-склонни да получават такъв вид култура. Ако правим литературни четения например, публиката ни ще бъде доста по-малка. Макар че има толкова благодатни неща, когато тръгнеш да организираш нещо подобно, се оказва, че не е толкова търсено. Хубаво е и това да се прави, но киното си най-масово и организацията върви най-гладко. Има си програми, има чудовищна общност на късометражното кино по цял свят. Освен това е най-смилаемо.

Как се разви Перде за тези две години, колко нови ентусиасти влязоха във вашия кръг?
Перде така или иначе си живее собствен живот – дори някой от нас четиримата да е зает и не може да се справи с даден ангажимент, друг го покрива и нещата си вървят гладко и няма значение дали всички сме във Варна или някой от нас е в София или в чужбина. Може би, ако бяхме настоявали да го развием в друга посока, щеше да дръпне повече от това, което е в момента. Имаме обаче много съмишленици, хора, които ни помагат.

Имали ли сте през тези две години нужда от някаква институционална подкрепа и получавахте ли я?
Веднъж правихме прожекции във вътрешния двор на Археологическия музей, посветени на жената. От Френския културен институт ни предоставиха готови френски програми. От музея ни посрещнаха с отворени обятия, общината ни помогна включително и финансово. Заедно с един българин, който снима във Франция, направихме и фотографска изложба. Събраха се много хора, които и досега казват, че друга прожекция като френската не е имало.

Варна се гордее с традиционните си фестивали, но място за по-нетрадиционни прояви почти няма. Каква подкрепа срещат съвременните форми на изкуство?
Няма как и да бъдат създадени такива места, преди в обществото да се развие една специфична прослойка. В определен смисъл тя съществува, но е апокрифна, не й се чува гласът. Да вземем за пример КЕРА (б.ред. сдружение КЕРА, регистрирано във Варна през 2003 с цел да стимулира развитието на съвременното българско изкуство и визуална култура) – те правят странни и супер интересни неща, но гласът им остава глас в пустиня. Има някакво търсене, но то е много камерно.

В този смисъл как оценяваш кандидатурата на Варна за Европейска столица на културата през 2019?
Ще се въздържа да критикувам, но хората, които отговарят за това, трябва да са доста по-отворени. Покрай прожекциите се раждат много идеи, отваря се нещо като кутията на Пандора. В повечето случаи идеите идват от младежи, които три пъти ще си ударят главата в стената и ще отидат в София. Просто защото тук нещата няма да се случат. Ако има някой, който може да улови цялата тази хаотична енергия, която се пръска някъде, да я улови и да я вкара в коловозите, нещата могат да тръгнат много добре и ще има на какво отгоре да кандидатстваме. А не заради петте фестивала, които правим всяка година, но нямат особено развитие във времето. За да покрия нуждата си от определен тип култура, аз отивам в Унгария. Там я получавам и после се връщам и разказвам на малък кръг от хора какво съм видял и какво ме е впечатлило. А това, което получавам там, може да го има и тук.

Защо липсва подкрепа? Защото от некомерсиалните форми на изкуството не се печели достатъчно ли?
Ако бъдат разработени по подобаващ начин, те могат да станат комерсиални. Хората превърнаха играта с капачки, една абсолютна глупост, в бизнес, на път да бъде признат дори за олимпийски спорт. Започнаха да печатат реклами по тези капачки и да печелят. От всичко може да се печели, трябва само да се направи по подходящ начин. Например уличните актьори и тези, които жонглират с огньове – толкова публика събират, че със сигурност може да се намери спонсор за фестивал на уличния театър. Рекламодателят пък може да бъде сигурен, че рекламата му е видяна от страшно много хора - в центъра на Варна, на входа на морската градина, където през лятото на всеки пет минути минават по 2000 човека. Трудно се намира спонсор, но не и невъзможно. В последно време нещата стават все по-трудно.

Заради кризата ли?
Малкото спонсори, които имаме, отказват под такъв предлог. Сигурно е заради кризата, хората не са спрели да спонсорират, но гледат да са по-мащабни събития, с повече публика.

Това понякога секва ли ентусиазма на кръга от ентусиасти?
Много често, когато ударим на камък.

Тогава кое поддържа ентусиазма ви?
Вярата във всичко това, което говоря. Може и много да се заблуждавам, но и аз, и всички около мен го вярват. Ако на някой му секне ентусиазма, бързо му обърсваме два шамара и му казваме бързо да започне пак да вярва (смее се)! Пък и всеки път, като видим 100 човека на прожекциите, се зареждаме.