Елица Мавродинова: Творчеството е упражнение по надрастване, а не по нарастване на егото

27 август 2021 текст Десислава Желева
Елица Мавродинова е българска поетеса, родена през 1986 година в Кърджали. Носител е на редица поетични награди, но въпреки това името ѝ не е често срещано в комерсиалните кръгове на съвременната българска литература. За нея знаят главно онези, които ценят поезията в класическия ѝ вид и форма, без тежестта на суетата и тежката сянка на егоцентризма на XXI век и социалните медии. Най-новият ѝ книжен проект се нарича СЪМ и представлява кутия с поетични карти, красиво илюстровани от художничката Венета Гълъбова. Въпреки че (или именно защото) интервютата с нея, както и публичните ѝ прояви са рядкост, решихме да си поговорим за поезия, изкуство и смисъл.


Често си наричана апокрифна поетеса, защото сякаш страниш от публичния литературен свят. Сякаш винаги си присъствала в него тихо и елегантно, почти неусетно. От колко години пишеш и как започна танцът ти с поезията?
Имаше време, когато се бях устремила към литературните среди, но бързо поех в друга посока. Като всички останали публични светове и литературният е суета, тоест, празнота. Празнотата е винаги шумна, защото се стреми да прилича на пълнота. Шумът е не само в публичните изяви - той има свойството да остава в мислите ти. А писането, истинското писане, се случва само когато е тихо. При мен започна още в детска възраст, нямам ясен спомен на колко години съм била, вероятно под десет.

Стихотворенията ти звучат едновременно модерно и класическо. Сякаш си един от малкото останали поети, при които се е запазила първоначалната функция на поезията - да подражава на музиката. Каква е функцията на поезията за теб?
За мен поезията е вид медитация. Процес, при който се свързвам с нещо по-голямо, за което всичко е ясно. Уча се да провеждам с по-малко съпротива неговите послания, от които често самата аз оставам изненадана. Ритъмът и римата за мен са гръбнакът, структурата, която някак пониква по естествен начин от центъра на онова, което я поражда. Също както растението пуска нови листа: хармонично, ритмично, според закона. В моето преживяване ритмиката е законът, по който смисълът разгръща себе си.

Кога пишеш? Как се ражда стихотворението при теб - на един дъх или постепенно с повече редактиране?
Винаги на един дъх. Впоследствие, обикновено след години, коригирам и редактирам, но рядко променям много и основни неща.

Трябва ли да си в конкретно настроение, за да пишеш? Чувала съм, че поезията обича тъгата и тишината.
Не бих го нарекла настроение, а по-скоро състояние. Състояние на безтегловност, отдръпване от света и единение със себе си, за което тишината наистина е ключова. При по-младия и още ненапипал собствените си акорди човек, отдръпването идва основно след болка и драма и е вид залостване в себе си. Затова и младата поезия е толкова често страдаща и обидена. С времето плодът узрява и можеш да встъпиш в това състояние независимо от емоцията, която доминира в този момент. Тогава разбираш, че ключът е в отварянето, а не в затварянето, и че можеш да си отдръпнат от света дори когато се намираш по средата му, защото в това е смисълът на наблюдението. С годините започнах да пиша от щастие, за да предавам онова усещане за вселенско Едно, което все по-често изживявам, наблюдавайки. За мен това е, което си струва да бъде предавано.

Кои са любимите ти поети? Кои са твоите “учители” по поезия?
Учителите ми са много и със сигурност няма да успея да спомена всички. На този етап от живота си най-много се наслаждавам на Биньо Иванов, Фотев и Борис Христов, но съм се учила и от Иван Динков, и от Константин Павлов, и от Гео Милев, и от Фурнаджиев, и от кого ли още не. Не мога да омаловажа и огромния списък прозаици, от които се уча на концепции и метафори, а и на много други, по-трудно изразими неща. Все пак като най-мъдрите учители разпознавам древните текстове на Упанишадите, Дао Дъ Дзин от Лао Дзъ и поезията на Руми. В тях има нещо отвъд човешкото, което се натрупва с четенето, много над егото на индивидуалната злободневна емоция.

Колко издадени книги имаш и каква част от тях могат да бъдат намерени? Изобщо, ако човек иска да прочете твои стихотворения, как може да го направи?
Имам три издадени книги, две от тях - твърде подранили и издадени като награди от различни конкурси. Те са отдавна изчерпани, което, повярвайте ми, е за добро! Третата книга не е съвсем книга и представлява кутия с карти, всяка с различна илюстрация и различно стихотворение. Името ѝ е СЪМ, а автор на илюстрациите е Венета Гълъбова, изключително талантлива художничка и много близка приятелка. За тази книга изчаках. Помислих. Оставих я да отлежи. Тя е първата, която излезе точно такава, каквато си я мечтаех. Разпространяваме я почти изцяло през социалните мрежи и може да се поръча през моята страница във Facebook или през страницата на Венета. Всяка поръчана от нас книга задължително идва с лично послание. Иначе се продава в книжарница Нисим в София, в читалище Обединение в родния ми Кърджали, а скоро ще може да се намери и в Пловдив, в магазина на What A MonStar в Капана.

Защо не се обърна към някое голямо издателство за последната ти книга СЪМ?
Малкото разговори, които проведох с издателства, преди да взема окончателно решение, никак не ме обнадеждиха, че който и да е издател би гледал на този непродаваем на практика поетичен продукт като на нещо ценно. Пък и след две компромисни книги аз изобщо не бях склонна на компромиси - най-вече с художника, с когото държах да работя. Исках и аз, и тя да сме напълно свободни в изразяването си. Заедно преминахме през целия процес по създаването на това физическо "книжно" тяло и смятам, че той беше безкрайно ценен и за двете ни. За цялата логистика по поръчките и доставките се грижим аз и съпругът ми. Когато книгата излезе, установих с почуда, че хората предпочитат да си я поръчат от автора, вместо да си я купят от книжарница. Личният контакт, бил той и дигитален, променя много. Пряката подкрепа на читателя към автора е магическа. Радвам се, че това беше пътят, който избрах.

Разкажи ми повече за това как се появи идеята за тези карти и за илюстрациите към всяка една. Как протече работата с художничката?
Открай време исках да създам богато илюстрирана поетична книга и в годините съм говорила с много потенциални илюстратори, но от опит знам, че ако не напъваш излишно, нещата се случват точно тогава, когато трябва да се случат. Така стана с работата ни с Венета. Мога да кажа, че тя се ентусиазира повече и от мен и макар умишлено да не ѝ дадох никакви насоки какви илюстрации си представям, тя успя да се свърже със самия корен на текстовете и да ги изрази визуално точно така, както си мечтаех. Всичко, което направих, беше да ѝ пресъздам концепцията зад текстовете. Оттам насетне тя нарисува 32 платна с огромни размери, дигитализира ги и ги пренесе върху картите. Виртуалната изложба на платната също е на страницата ми във Facebook, а ако всичко е наред, наесен ще може да се види на живо в София. Колкото до идеята за кутия с карти, тя се роди, защото отдавна имам чувството, че поезията съществува във формална опаковка, в русло, в очаквана и традиционна форма, в която няма реална причина да продължи да бъде. Реших да пробвам мъничка промяна.

Колко време писа и събира стихотворенията?
Над десет години.

Ти самата си се занимавала и занимаваш с реклама. Мислиш ли, че издателят трябва да поеме цялата отговорност за маркетирането на дадена книга или авторът сам трябва да се справи?
Не всеки автор има нужните умения и нужното желание да се занимава със собствения си маркетинг, а познавам и автори, за които това е омерзително. Така че помощта и инициатива на издателя са необходими. Когато обаче авторът избере да се включи, това означава истинска връзка с публиката, която е ценна и за него, и за неговите читатели и никакъв издателски маркетинг не може да я замести. Истината е по средата.

Смяташ ли, че публичността се е превърнала в неизменна част от успеха на съвременните поети?
Напоследък поезията изживява сериозен възход и някак се връща на мода, което не може да не ме радва. В този ред на мисли и на пръв поглед в публичността няма нищо лошо. Стига да не ти се прииска да пишеш само от онова, което се харесва. Стига да имаш мъдростта да не се главозамайваш от "успеха". Стига да не забравиш, че единственият успех на който и да е творец всъщност се изразява в това да стане по-чист канал, през който онова, с което се свързваме, когато творим, да тече към другите, възможно най-малко възспирано от собственото ни его. Творчеството е упражнение по надрастване, а не по нарастване на егото. А "успехът" в съвременното разбиране на понятието ми се струва тъкмо обратното.

Доколко социалните медии са променили и променят поезията и поетите?
Социалните мрежи дават възможност на поетите да общуват с читателите си постоянно и премахват абсолютната зависимост от издателствата, която съществуваше доскоро. В негативен план са поле за изява на чудовищна графомания, привличаща страховит брой последователи, но това само доказва факта, че поезията отново е на мода и както при всеки моден аксесоар, голямото количество е свързано с компромисно качество. В чистата си форма обаче поезията е диалог със себе си и излиза в социалните мрежи едва след като диалогът е приключил. А диалогът със себе си можеш да промениш само ти. С какво се съобразяваш и от какво се отказваш, за да избереш промяната - това е съвсем личен избор.

Кога за последно написа стихотворение? Би ли ми споделила нещо ново, което досега не е виждало бял свят?
Според бележките в телефона ми, на втори август. Ето го:


Ин и ян 

За думи молих,
думи ми се дадоха.
Ала
не бях се сетила
за тишина да моля.
Без тишината
думите се обезсмислиха
и не остана истина
в това, което исках.
Така разбрах,
че полюсът не прави целостта.
Че вярата е нищо без страха
и думите без тишина са нищо.
И не е бяла,черна,
нито сива безбройната зеница на всевишния.

Но ако можехме да видим
всичко,
всичко...

Цветът му би звучал като
"Обичам те".

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.