Около Захари Карабашлиев се разшумя покрай първия му роман 18% сиво, който се продаваше с такава сила, че претърпя цели три издания. През юни долетя от слънчева Калифорния, за да ни покаже сборника с разкази Кратка история на самолета, след което отново отпраши обратно. И тъй като за малко изпуснахме срещата на живо, поправихме грешката с един имейл. След като пребори гадното физическо усещане от самолетния синдром, Захари бе така добър да съедини пъзела с парченца от живота тук и там.


Представи Кратка история на самолета с нещо като турне. Доволен ли си?
Много.

Къде откри най-възторжени фенове?
Навсякъде бе страхотно и различно, но във Варна бе особено силно.

Има ли някаква случка покрай представянията, която би използвал в твой разказ?
Миналата година в Стара Загора покрай 18% сиво ми подариха някакъв огромен букет. На сутрина слизам от автобус във Варна с този букет и на спирката усещам нечий много силен поглед отстрани как ще ми изгори слепоочието. Обръщам се – първата ми учителка, която ме е учила да пиша и да сричам буквите. Не бях я виждал повече от двайсет години. Запрегръщах я там на спирката, заприказвахме се, но тя бързаше и тръгна. И изведнъж се виждам с този абсурдно голям букет като една родилка – как не ми дойде наум да го подаря на жената. Умрях от яд. После издирих телефона и, поканих я на представянето във Варна, тя дойде, подарих и книгата си – и познай с колко цветя си тръгна тогава другарката Ванчикова!

Казват, че втората книга винаги е по-трудна, при теб как се случиха нещата?
След 18% сиво лесно няма да има. Кратка история на самолета е подобна стилово и много различна в идейно отношение. В нея влизам още по-дълбоко в себе си. Сега съм щастлив, че се приема също така добре както романа.

Как подбра разказите, които включи – предполагам имаш събрана купчинка?
Според настроението, с което търся да оставя читателя, след като затвори последната страница. Всеки кънти на различни истории в книгата, много интересно се получава.

Хората тук буквално луднаха по 18% сиво, на мен ми я препоръчаха едновременно от три места – на какво се дължи?
Ключовата дума е “препоръчаха”. Рекламата от уста на уста е истинската реклама на литературата, изпитано средство от хилядолетия насам. И за щастие, авторът няма контрол над това. Четящите хора търсят нещо, което да ги докосне в сърцето. А то е особен орган – “сърцето е животно”, ако трябва да използвам думите на героя ми в романа. Написах роман, какъвто самият аз бих искал да прочета и да споделя с приятели. Както правехме навремето с книгите, с които съм израснал.

Книгата влезе и сред стоте любими на българите в Голямото четене – какво е да си сред имена като Вазов и Маркес?
По-жив от Дядо Вазов и по-млад от Маркес, хаха. Шегувам се. Признателен съм на всички, които не просто изчетоха книгата, но и са се потрудили да дадат гласа си. Енергизирала е хора, а това е страхотно усещане.

Кои са твоите големи в литературата?
Много са. Аз, за разлика от много лаптоп-чукчи, съм първо читател, а после писател. Така че, няма да стигне мястото – от Еклесиаста до Екзюпери има толкова литература, която е отваряла различни врати в съзнанието ми. Големите имена имат дадена голяма функция в даден момент от живота ти, те са етапи на израстването – Дюма, Зола, Карл Май, Стайнбек, Бредбъри, Стивън Кинг, Достоевски, Гогол, Джойс, Уилям Уортън, Филип Джиан, Робърт Пърсиг, великият Набоков ... и всички с точно определени книги. Миналата година едва открих Мишел Уелбек с Възможност за остров – Любо Дилов-син ми я подари, и сега я препоръчвам на всеки. Другото ми лично откритие беше Чуй ме на Маргарет Мазантини. Тази година A Fraction of the Whole на един австралиец Стив Толц. Не дискриминирам автори, нито ме интересува дали са популярни, или не. Каквото ми харесва – споделям. От българските писатели – любим ми е Захари Стоянов, обичам образността в поезията на Далчев, европейския светоглед на Димитър Димов, вниманието на Йордан Радичков към съвършено незначителните неща и хора, първите книги на Виктор Пасков...

Сред читателските мнения за 18% сиво попаднах на едно, което казва, че книгата е по-скоро вид лична психотерапия, отколкото художествено произведение – твоя коментар?
Всеки значителен роман, който познавам е бил вид лична психотерапия за автора си. Ако всичко ти е наред, за какво да те чета? Спомнете си и първото изречение на Ана Каренина. Ако от всяка лична психотерапия обаче ставаше роман, най-успешните издателства щяха да си отворят офиси на 4-ти километър и в Карлуково.

Снимката на корицата на Кратка история е твоя – как започна със снимането?
Снимам любителски отдавна, но професионално започнах в Америка, след като учих художествена фотография в Ohio State University.

Сигурно имаш някоя забавна история покрай снимането?
В Мичигън трябваше да снимам едно огро-о-о-мно италианско семейство в двора на една историческа сграда. Подреждах ги внимателно половин час, на три редици на поляната – кой клекнал, кой прав, друг на стол, трети на верандата... Трябваше ми по-висока гледна точка, та докараха един пикап, аз отзад в каросерията му намествам статива и камерата, изведнъж пикапа тръгва сам по надолнището, италианците развалят строя и хукват с викове да спират пикапа, щяхме да се потрошим... Та после пак – подреждане, позиране... Цирк.

Текстовете ти звучат доста филмово – това преднамерено ли е?
Да.

И смяташ ли, че можеш да пробиеш в Холивуд с нещо по твой сценарий?
В Холивуд, каквото и да означава това, официално годишно се регистрират около 2 000 сценария, а всъщност са си доста повече. Ако има нещо да се случи, то ще се случи и без да превръщаме животите си в чакални на влакчето за La La Land.

С какво се занимаваш през деня?
Дните ми минават външно съвсем спокойно – кафе, писане, отговаряне на мейли, хвърляне на боклука, работа, много контакти, хранене на котката, рибата, обичам да готвя, когато съм вкъщи вечер, червено вино, разговори със жена ми Силвия, винаги вечеряме тримата с дъщеря ни Сара, филм почти всяка вечер, никаква телевизия... Поддържам връзки с много българи. Правим чудесни купони, всички, с които общувам са интелигентни, готини хора, с които бих се събирал и ако живеех в България. Член съм и на фондация с идеална цел Васил Левски, основана е тук в Сан Диего и е за българска култура и език.

През есента очакваме да видим и постановката Неделя вечер на театрална сцена. Около нея се завихри някакъв скандал на родна почва, какъв беше проблемът?
Знаеш ли, България има достатъчно много и по-важни проблеми за решаване, от тези около моята пиеса. Те бяха около авторското право, което за жалост тепърва се появява като концепт в колективната ни психика. Отдавна тези неща са останали зад гърба на цивилизацията, към която се стремим, решени са с едни книжа, наричат се договори – или ги имаш, или ги нямаш. Те се сключват с автора. Както и да е, това е правен проблем, а не медиен и аз си го решавам по правен път. По-добрата новина е, че в театър София Здравко Митков поставя пиесата по достоен начин. Легитимната пиеса Неделя вечер започва пътя си на Аполония. Официалната премиера ще е след това есента в София и нямам търпение да я видя. Ще е вълнуващо.

Представи ли пиесата на американска сцена, както беше планирано?
Проектът се разсъхна по финансови причини преди премиера, а и аз бях адски зает около моите си работи, за да съм по-близо до това, което става. Сигурно е било за добро.

Драматургия, роман, сборник разкази – жанрово какво те провокира?
Най-неблагодарният формат – кино сценарий.

Следиш ли младите писатели у нас, има ли такива, които ти се виждат интересни?
Няма как да ги следя отблизо, но мисля, че има много, които работят, и то повече от когато и да било. Мисля, че сега е добро време за литература. Има натрупване на опит, богатство на информация, теми, колкото искаш, няма абсолютно никакви пречки освен онези невидими и най-трудно предололими – менталните. Истинско предизвикателство е сега за читателя към каква българска книга да посегне. От тези, които познавам – Теодора Димова, Момчил Николов, Георги Господинов, Чарли Парушев, Васил Георгиев, Деян Енев, Павел Гоневски, Богдан Русев... сигурен съм, че забравям някого, но... Христо Запрянов, също. Мирослав Пенков е чудесен млад писател, живее в Щатите, пише на английски, негов разказ влезе в Най-добрите американски разкази за 2008, селекционирани от Салман Рушди. Това е сериозен успех за всички нас, мисля.

Какво да очакваме от теб скоро?
Не съм графоман. Работя сега върху няколко неща едновременно – пиеса и роман. Но това, че читателите са добри към мен, не означава, че трябва да им се качвам на главата. Когато съм готов, ще се чуе.

Кратка история на самолета е в книжарниците от Сиела, 10лв
Захари Карабашлиев е на zackkarabashliev.com