Своя сред чужди

15 януари 2013 текст Тея Дия снимки Илиян Ружин
Анджела Родел много прилича на българка – пламенна и устремена е. В същото време не можем да я сложим в категория, например музикант (във филма Козелът и сериала Седем часа разлика), актриса или лингвист. Тя е всичко това, плюс великолепен преводач на българска литература. И ако екранното лице на американката се запомня лесно, то амплоато й на преводач остава леко в сянка. Благодарение на нея в Англия ще четат 9 зайци на Виргиния Захариева, в Щатите – 18% сиво на Захари Карабашлиев; името й стои и до това на Георги Господинов, Милен Русков, Ангел Игов. Попитахме я откъде извира енергията и за уморителния процес на превода, че й остава и за доста други любопитни неща.


Как започна интересът ти към българския език?
В гимназията учих немски и бързо го усвоих, затова скоро реших да го сменя с нещо по-интересно. Започнах руски и бързо ми хареса. Много обичах руската литература и продължих с руския и като студентка. В Yale руската катедра беше много силна, имаше и славянски хор, който изпълняваше български песни, а оттам се преориентирах към българския.

Значи и музиката има пръст в любовта ти към България?
Да, обичам езика, но винаги съм се занимавала с музика. Беше хубаво съвпадение на интересите. Песните, които пеехме с хора, бяха в стил Мистерията на българските гласове и така тръгнаха нещата. Докато през лятото на 1995 учех в Русия, отскочих до България. За мен беше като рай и реших, че като завърша, ще се върна. После осъзнах, че съм имала супернереална представа за страната – нямаше баби в носии или планински стада! София през 1996 с Жан Виденов беше много различна. Имах пасторална картинка, а заварих панелни блокове и сиво. Все пак останах, въпреки моментите на колебание. Имах чувството, че тук има нещо, което трябва да развивам. Интуиция.

Кое ти е приоритетно – да си музикант или езиковед?
Не зная. За мен те са много сходни и се допълват. Някои казват, че като си музикант, хващаш по-лесно мелодията на чуждите езици, усвояваш по-лесно интонация, комуникация… Това ти е необходимо, за да превеждаш.

Тук си започнала да се занимаваш сериозно с превод. Как се превежда Милен Русков например, звучи като много трудна работа.
Много е трудно. С Русков специално трябваше да побързам, имах кратък срок от издателите. Слава Богу, че беше фондация Елизабет Костова, в чийто конкурс за превод кандидатствах. С Милен щеше да е хубаво да имам повечко време, той е страхотен майстор на стила. В различните части на книгата (Захвърлен в природата – бел. ред.) използва различен език. Не е съвременен, не е и старомоден. Но той много помогна, за да се получи качествено.

Кое е най-голямото ти предизвикателство в превода?
Много българските неща. В езика ви има и турцизми, които са непреводими на английски. Трудно се намира нещо сходно в нашата история и културно пространство, което да отговаря на това как звучат турските думи на български. Те хем са много колоритни, хем леко селски, хем тарикатски. Ние нямаме точно такъв регистър.

Има ли в Америка пазар за българската литература?
Малък е, но има. Принципно пазарът за художествена литература винаги е малък, но пък издателство Open Letter, които издадоха Ангел Игов и Захари Карабашлиев, са намерили ниша и имат читатели. Източна Европа все пак има някакъв профил в литературния свят, българската вълна тепърва се надига. Има голям напредък. Особено с романите. Допреди 10 години силата на България беше в поезията, но това не е много комерсиално. Затова Естествен роман (от Георги Господинов – бел. ред.) беше толкова значим – първият български роман от новата вълна, който беше на световно ниво.

Има ли някой, който ти се иска да преведеш, но още не си?
Много харесвам Теодора Димова, но тя вече има преводач. От класиката харесвам Ивайло Петров, искам да преведа Хайка за вълци. И Радичков, но това би било като Светия Граал на живота ми, хаха. Много обичам Момчил Николов. Той е на ръба – още един роман и ще избухне! Има интересен стил, нещо като Мураками.

А какво става с участията ти в киното?
През февруари Георги Дюлгеров ще снима нов филм, в който имам съвсем малка роля. Много се кефя на това и за мен не е излагация. Не съм инвестирала години в тази професия, за да приемам тежко критиката. Зареждащо е, защото докато преводът е самотно занимание, снимките са съвсем различни. А и киното е нещо като тренировка, защото в превода също влизаш в роля. Имаш герой, внимаваш как ще говори той, как ще вижда света. Това важи особено за превода на пиеси.

А как ти се отрази не особено положителната роля в Седем часа разлика?
Супер беше! Съжалявах, че свърши преди моята героиня да стане още по-зла, хаха.

Мъчи ли те носталгия по Америка?
По-скоро за семейството, отколкото за мястото. Усещам, че американската култура се променя, но без мен. Опитвам се да говоря с по-млади хора, защото иначе езикът ми остарява и не мога да съм преводач. По този повод скоро молих сестра ми да разучи какъв е модерният жаргон за тревата, за да не звуча като от 80-те, хаха. Нещата се развиват. Сигурно ще е добре да се върна там, когато дъщеря ми стане тийнейджър…

Съгласна ли си, че домът никога не е място, а винаги и само човек?
Не знам. Аз се чувствам много у дома си тук. Много харесвам работата си, а българската култура сега изживява възраждане. Филмите са все по-интересни, в литературата има много нови гласове, музиката се развива. Обичам да черпя от тази енергия. В Лос Анджелис, където живях, всички мислят как да правят пари от изкуството си, а тук е ясно, че няма да спечелиш нищо и го правиш само от любов. Много е вдъхновяващо.

Говориш като космополитен човек, някой, който със същата лекота би живял и на друго място.

Такова ни е поколението. Ние сме малко като номади. Мога да се чувствам добре навсякъде, сигурно е от американския ми оптимизъм. Не знам дали ще остана завинаги, но задълго – да. Дъщеря ми ще учи тук, работата ми е тук. Това ми е домът, посвикнала съм. Хората са малко травматизирани, но вече свикнах да не го приемам лично.

Изпитваш ли огорчение, че те познават с по-комерсиалното ти лице, а не в ролята ти на преводач?
Малко, може би. Но българите още правят твърде голямо разграничение между висока и ниска култура. Аз съм етномузиколог и за мен е важно да познавам целия спектър на културата. По-постмодерна съм в това отношение. Държа да виждам всичко, защото ако наистина се интересуваш от дадена култура, не може да следиш само високата. Това е доста елитарният подход на европейския интелектуалец. Тук пазарът е много малък и затова вниманието се фокусира толкова върху попкултурата, т.нар. долно, ниско, популярно.

Какво правиш, когато си Анджела сама с Анджела?
Обичам да работя по кафенетата. Места с хубаво кафе и музика, където си седиш и четеш. Чайната, Апартамента. Много обичам да ходя по изложби, концерти, театри и затова не бих могла да живея извън София. В Studio 5 скоро имаше модерни варианти на народна музика и малката полудя от радост. Радвам се, че вече не се пуши по заведенията и вземам детето с мен.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.