Нормално момиче отвън и мегалодон отвътре. Шегувам се! Едно момиче, което с помощта на въображението нарочно гълта последното болтче, прикрепящо я към системата. И в същото време – момиче, чиито най-съкровени желания са съвсем "обикновени" – такива, каквито сигурно всеки от нас има. Едната Елена в мен е диване – тя иска да ходи да снима филми на ужасите в гората, да спи на покрива на някоя сграда. А другата е прагматична романтичка – копнее да пие капучиното си с нейното момче, докато пералнята и животът се въртят.

Бих се радвала, ако е вярно това, което повечето хора ми казват като обратна връзка – че историята върви като филм. Това плавно, градиращо, стилизирано и наситено усещане целях през цялото време. Искам човек да се чувства така, сякаш е изгледал Хищници в мрака на Том Форд. Или Омарът на Йоргос Лантимос. Знам, че е твърде голяма амбиция, но пък нали човек трябва да мечтае!

Мисля, че човек се ражда с този "глас" в себе си. Чувстваш го като глас зад кадър, който може да опише по готин и вдъхновяващ начин и най-обикновените неща като отиването до работа или купуването на сладолед. Ако можеш да наречеш например небето "смачкани сини чаршафи", а отчаянието "кота нула на щастието", вероятно притежаваш такъв глас. А факторите, които го оформят, са само бонус. Това са филми, книги, вдъхновяващи случки като любовта например. Има един стар, но неостаряващ филм – Баскетболни дневници с Ди Каприо, в който героят е пристрастен към хероина и през цялото време пише в една смачкана тетрадка. Това е пример за глас, който не секва дори при най-тежките обстоятелства. Там думите също са своеобразен хероин.

Опитът в писането. А по-важно от него е да имаш въображение. Няма добър писател без въображение. Нито артист изобщо. Иначе най-добре, е ако опитът в писането и житейският опит вървят ръка за ръка. Едни от най-големите уроци по творческо писане лично за мен са репортажите, които правих в годините на работа за МАХ и AMICA. Репортажи, които ме срещнаха със сутеньори, детективи, транс-сексуални, затворници, психолози, но-вобогаташи и старлетки: това са незаменими уроци по писане, защото са все срещи с различни типажи и "герои". И в същото време това е моят безценен житейски опит.

Маргиналността определено е нишка от романа. Като се започне от некомерсиалния сюжет и тема и се стигне до отделните елементи от историята. В същото време героите изобщо не са странни – те учудващо приличат на нас, може би защото носят универсални проблеми, свързани с вина, липса на любов, увереност и желание за себеизява. Другото, което прави историята универсална, е нейната космополитност. Героите са от различни националности, с различни антропологични и културни корени, които се сливат в едно общо дърво – паметта на света.

За мен творчеството е по-скоро забавление, отколкото битка. И все пак – да, борих се за това да направя професионално издържан роман. Роман с конструкция по учебник, а не просто хаотично и претенциозно излияние. Ако говорим за "шаблони", във филмовото изкуство например такъв филм по учебник е Американски прелести. Когато осъзнах, че искам здрава конструкция, започнах да гледам семинари, видеоуроци, да следвам съветите на световни автори. Подкастът 50 First Chapters беше безценен за мен. Тъжното е, че в България като че ли липсва школа за т.нар. developmental editors, които да удрят едно рамо в развитието на самата история – именно там има най-много пробойни. По света този тип редактори са много полезни. Аз обаче съм истинска късметлийка с редактор като Любен Дилов-син, който има невероятен усет за наратив и конструкция!

Колко далеч би стигнал, ако имаш свободата да осъществиш най-лудите си идеи? Би ли зарязал удобния си, но скучен живот за обещанието да идеш на остров, където ще бъдеш този, който наистина СИ? Ако имаш шанса да попаднеш физически в своите спомени, би ли променил нещо? Би ли се осмелил да обикнеш най-големия си враг? А да надникнеш в мрака на собствената си сянка? Колко далече е другият полюс?

Реалността прилича на литературата повече, отколкото предполагаме. И в двете добрите и лошите нишки са преплетени. Истината е, че в човешката ни природа е заложен инстинктът да разграничаваме. Нашата природа е разграничеността. Според Юнг, чиито теории също са засегнати в романа, ние разграничаваме противоположни понятия като живото и мъртвото, като различното и еднаквото, като светлото и тъмното и грозното и красивото, но в действителност те се неутрализират взаимно и не съществуват. Мястото на тяхното несъществуване Юнг нарича плерома. Когато прочетете книгата обаче, сами ще решите дали искате да попаднете там.

Невероятно. Обадих се на майка ми и ѝ казах: "Ами това е, завърших книгата“. Беше много емоционален момент. Същата вечер отидох на клуб – исках да се почувствам "като другите", да правя нещата, които хората, които не пишат книги, правят. През последната година имах стриктен график, към който се придържах, и шляенето навън с приятели не беше приоритет. В същото време тази "финална точка" се оказа многоточие, защото след "завършването" на книгата имаше още поне 5 кръга на редакция...