12 момента на Марта Джурина

Три университета и тонове знания за историята и технологиите в изкуството по-късно, Марта има зад гърба си изложби в поне шест страни, а у нас особено силна й беше 2018, когато влезе в две шортлисти – на младите надежди в Арт старт и на номинираните за БАЗА. Работите й са неповторими, дори в буквалния смисъл на думата, и не могат да се обяснят набързо, но ще трябва да опитаме. Марта прави литографии, обемни инсталации и експерименти с аналогова фотография в малки и големи мащаби, като често строи и техниката си сама – за проекта Doo сглобява камера от продупчена кибритена кутия, връзва я за пощенски гълъб и после вижда пътешествието му, отпечатано върху фоточувствителния материал вътре. Ако ви става все по-интересно, добре дошли в клуба – сборният ни пункт е в Гьоте-институт на 5 март в 18:30, когато Марта открива съвместна изложба с германката Лиза Петерс.

Някога ходех на френска детска градина. Учителката ни организираше пиеси и всеки играеше различни роли. Толкова обичах това и бях уверена, че искам да стана актриса. В съседния вход пък имаше малка школа по изкуства, където се преподаваше пиано и батик – рисунка с восък върху плат. Много исках да ходя на уроци там и като че ли оттогава ми остана любовта към изкуството, от последния вход на блока ми.

Първият унищожителен момент беше, когато не ме приеха в академията в Берлин, след като бях издържала успешно изпитите в НХА. И не се случи само веднъж! Всеки отказ ме унищожаваше, но някак успях да продължа да кандидатствам. Радвам се, че не ме приеха веднага след гимназията, защото беше много рано и не бях готова.

Години наред рисувах с молив, но постепенно се насочих към светлината и това как с нея може да сътвориш картина. Скоро се озовах в черно-бялата лаборатория, "рисувайки" директно върху фотохартия с различни светлинни източници. Още работя с този материал и свойствата му да запечатва следи от светлина. Повечето ми проекти са серии, в които проучвам определени аспекти. Начинът ми на работа е доста експериментален и е на границата между различни техники. Не е чиста фотография, но не е и само рисунка или живопис.

Най-любима ми е сутринта. Ако можех, щях да разтегля времето за закуска, когато повечето хора още спят и навън е тихо и спокойно. Моментът, когато слънцето грейва през прозореца и хвърля силуети и сенки по стената, които в част от секундата изчезват.

Моментът преди да загасиш лампата вечер
Съзнанието ми работи на пълни обороти, и то постоянно. Последното нещо, за което мисля, е какво ме очаква утре и как да организирам деня си. Може да звучи суховато, но всъщност е облекчаващо.

Работата ми изисква чисто пространство, но аз самата съм доста хаотична. В ателието ми висят неща навсякъде и дори когато се опитам да го подредя, стигам до момент, в който мисля повече за самото закачане и подредба на отделните работи, отколкото за разчистване и създаване на ред.

Реалността през камерата никога не ме заинтригува. Да гледам през обектива и да натискам копче, което за по-малко от секунда заснема един момент, не е за мен. Много повече ме привлича процесът, през който фотографският материал минава, неговата история и развитие.

Артистична блокада! Да се чувстваш като че ли буксуваш на място и не можеш да реализираш някоя идея. Като неприятен сърбеж от вътрешната страна на черепа е, там, където не можеш да стигнеш. Такива моменти съм имала достатъчно и със сигурност са тези, които ме напрягат най-много.

Със съпруга ми се запознахме, като бях на 19 и още кандидатствах в академията в Берлин. Оттогава той следи всяка моя стъпка и е винаги готов да ми даде откровена критика. Изкуството винаги ни е обединявало. Скоро ще започнем да делим и ателие, но тъй като работим по абсолютно различно време, ще виждаме развитието на другия през промените в него. И двамата минаваме през кризисни моменти и най-често, докато единият е в творческа дупка, другият работи над страхотен проект и обратното. Въпреки че звучи турбулентно, аз го намирам за позитивно.

Моментът, когато си даваш малко дигитален детокс
Последният ми беше в Йордания, където живее сестра ми. Искаш или не, когато си на къмпинг в пустинята, нямаш избор. По принцип не си ползвам телефона, като пътувам, а и не съм добра в това да си следя съобщенията. Хората се дразнят, че дори забравям да вдигна телефона.

Моментът, който те накара да се почувстваш у дома в Берлин
Странното е, че всеки път, когато пътувам някъде, градът ми липсва. След 10 години тук, като го видя от прозореца на самолета, си мисля "ето го и моят дом". Берлин прилича на София в много аспекти. Израснах в Дружба и, ако трябва да съм честна, дори да ми липсва архитектурата там, мога да я намеря и тук. Историята на града, която се вижда навсякъде, е едно от най-любимите ми неща.

Моментът от живота в България, който другаде не си намирала
Липсва ми как хората се отнасят един към друг. Да направиш услуга на някого, да му подариш нещо в ежедневието и по този начин да промениш и своето. Някак животът изглежда по-хубав и по-малко анонимен така. Понякога ми липсва също чувството, че имам контрол, тъй като човек може и да се изгуби в размерите на Берлин.