И тук вече разлистваме новата му Земя на синовете – с превод на Нева Мичева, която подаде ръка и за моментите на Джипи, писани на бърз италиански, докато стяга багажа за Литературния фестивал в НДК. Координатите на срещата са долу, но преди да отидете да го питате сами каквото ви вълнува, вижте дали не си го е казал вече пред нас.

Моментът, когато срещаш читателите си лице в лице
Помня какво беше след първата ми публикувана книга, на комикс фестивала в Лука. Струваше ми се абсурдно, че някой се интересува от направеното от мен. Беше едновременно плашещо и приятно. До този момент винаги бях рисувал и писал само за себе си и да открия, че моите думи и форми заживяват в чужди домове и се изплъзват от контрола ми, бешe повече от вълнуващо.

Моментът, в който започнаха да те публикуват на чужди езици
Много беше приятно, разбира се, а и любопитно – какъв ще е ефектът от историите ми върху читатели с различeн от моя опит? Надявам се нещата, които пиша, да имат смисъл и извън моята страна, но това няма как нито да го реша, нито да го програмирам. Затова реакцията на чуждестранните читатели винаги ме изненадва.

Моментът, в който се изправиш пред белия лист
Страшно си е. Има дни, в които нищо не успявам да направя. Нищо не се получава, ръката ми не се движи правилно, мислите не се подреждат. За 53 години още не съм намерил ефикасен метод, който да ми гарантира, че  работата ще върви. Но съм решил да рисувам при всички положения – дори в невървежните дни, и да приема резултата от тях.

Моментът, когато рисуваш корици за Оруел и Бредбъри
Страшно си е. Обичам книгите им, а е рисковано да добавяш картина там, където разказът не я е искал. Опитвам се да съм колкото може по-деликатен, за да не натрапвам собственото си въображение на читателите.

Моментът, когато разказваш най-мрачните истории
Обичам драмата – не съм роден за лежерни истории. Понякога обаче ми харесва да редувам моменти на мрак с комични неща. Тази раздвоеност ми е присъща като автор, защото по същия начин съществувам и като личност.

Моментът, в който си казваш "Ето един чудесен сюжет"
Обикновено се разкъсвам от съмнения и несигурност. Въодушевената убеденост е рядко явление, което, ако се случи, инстинктивно посрещам като опасна халюцинация.

Моментът, когато получи най-важното признание
В кариерно отношение: наградата от фестивала в Ангулем (нещо като Оскар за комикси) през 2006, защото преобърна всичко. От този ден книгите ми започнаха да пътуват по света, а аз окончателно се отърсих от ролята си на изолиран от всичко провинциалист. В личен план: думите на някои учители от младостта ми, които ме приеха като свой равен, щом пораснах.

Моментът, когато крайният срок наближава, а ти още не си готов
Падам си лентяй и често завършвам обещаното в последната секунда, но ускорението, в което ме вкарва тя, е за добро: пречи ми да мисля твърде много и ме превръща в машина за дела.

Моментът, когато добавяш нов комикс в библиотеката си
Не чета много комикси. Никога не съм им бил особено страстен фен. Сега, след като се сприятелих с толкова много комикс автори, чета основно техните. Но то е по-скоро от желание за близост, защото са ми приятели. Все едно ги питам: "Как си? Я да видим какво си правиш".

Моментът в час по рисуване някога в училище
Бях пълна трагедия в училище – мразех го, мразех учителите. При всяка възможност бягах. Годините в художествената гимназия бяха ужасни, преподавателите там почти ме отказаха от рисуването. Като се замисля, проблемът може да е бил в мен. Но пък след като вече и аз съм преподавал, знам, че винаги има начин да направиш връзка с хлапетата, просто се искат усилие и отдаденост.

Моментът, в който зарязваш боите и четките и хващаш камерата
Заниманията с камерата са като игра за мен. Игра, за която се искат свободни дни и голяма доза безгрижие. Такива моменти намирам все по-рядко, но когато все пак ги намеря, се забавлявам безкрайно.

Моментът, в който за малко да станеш…
Когато бях на снимачната площадка и направлявах актьорите и целия екип, реших, че най-сетне съм намерил моя свят и няма повече да се занимавам с комикси. Правенето на кино е невероятно забавно (и изморително) и работата е екипна, докато тази на художника на комикси, поне в моя случай, е в пълно усамотение. Така или иначе, рисуването се върна само при мен и завзе обратно своето място.

Моментът, в който най-сетне графикът ти се освобождава
…е първият, в който започвам да запълвам свободното време с измисляне на истории… и това май го превръща в работно.

Джани Пачиноти е на giannigipi.blogspot.bg
Разговорът с него е на 18 декември от 13:00 в Мраморното фоайе на НДК с модератор Антон Стайков