Моментът като хлапе, когато най-голямата ти мечта беше…
Да имам различна професия за всеки ден от седмицата. Бях си нарисувала визитка, компактна, на лист А4. Най-много исках да пиша романи – бях започнала да чета биографии на известни писатели, за да мога да им задавам умни въпроси за миналото, като ги срещам на вечерни партита.
Моментът от денонощието, който би разтеглила
Ненаситна съм за сутрини. Тогава пиша най-лесно, мисля бистро, действам без съмнение. Има нещо в светлината, което е свежо и ново и ми харесва. Пък и обичам закуски – живея с шеф-готвач, но на бърканите яйца шефът им съм аз.
Моментът, в който сядаш да рисуваш
Трябва да съм в пълен дзен, една капка неспокойствие да ми падне на листа, разваля всичко. Ако много се вълнувам, отивам да тичам и чакам да ми мине, преди да започна да рисувам. Опитвам се да разбера защо е така, наистина не знам. Това е необходимо само за да започна, после потъвам в процеса.
Моментът, когато си мислиш "Имам най-яката работа на света!"
Винаги, когато правя нещо извън целия ми досегашен опит. Почивам си от себе си в настоящата си работа – подреждам витрини и правя типографии във верига книжарници. Хубаво е, че виждам как хората реагират, че им е приятно да ги гледат, спират се за малко.
Моментът, в който отпечата първия си зин
Тогава работех в онлайн медия за култура и изкуство и споменах на колегите си, че имам идея да направя зин, да е ръчно печатан и да му личи. Те така се ентусиазираха, че предложиха да помогнат и да го правим по време на оперативката си. Започнахме да обсъждаме статии, принтерът печата, някой реже и сглобява и в един момент по лицата им се усетих как съм забравила да кажа, че става дума за смешен и еротичен куиър зин. Беше жестоко, доста се забавлявахме, а аз се влюбих в зиновете.
Моментът, в който прекрачи прага на Hato Press за първи път
Като бях малка, родителите ми за кратко имаха печатница в мазето на къщата, преди да я преместят, и аз никога не се бях замисляла за това, докато не се озовах в Hato Press. Чух шума на машините, помирисах хартията във въздуха, натиснах няколко копчета на ножа за сгъване – въвеждащата ми задача там – и си казах "вкъщи съм!". Беше такава изненада, изцяло ми мина през тялото и главата. После това усещане вдъхнови целия проект, който направих там.
Моментът, когато прибираш деня си във визуален дневник
Правя го в края на всеки ден през 2017. И преди съм имала едногодишни проекти и ми се иска да говоря за това като за изящен момент на отпускане и вдъхновение, но понякога ми тежи като задължение, скучно ми е, нямам идеи, хич не се получава. Обаче продължавам, някъде там има смисъл.
Моментът, в който решаваш да се поглезиш
Ходя сама на кино. Обожавам, а не ми се е случвало отдавна. Има нещо супер приятно в това да знаеш, че за 2лв може да си го наемеш с кристално качество в YouTube, но въпреки това се закарваш да погълнеш филма в голям формат и пълен мрак.
Моментът, когато излизаш на лов за кадри
Не ги дебна като ловец. Просто имам камера в чантата си и понякога се изкушавам да я извадя.
Моментът, когато заключваш вратата отвътре след дълъг ден
Закачам палтото и свалям часовника от китката. Напоследък още повече си ценя времето, това, което често се изплъзва – тези тихи моменти вкъщи, много са ми любими и ги пазя.
Моментът, когато имаш нужда да изчистиш ума си
Взимам някоя кратка, супер интересна книга, отварям първата страница и затварям чак на последната. Нищо не ме зарежда като това да прочета цяла книга наведнъж. Ставам от стола и съм нов човек, пълен със сили и готов за всичко.
Моментът, когато слагаш нов арт на стената вкъщи
За над година тук имам само един от своите принтове на ризограф, плакат на любимата ми група хулигани Guerrilla Girls и портрет на най-любимия ми артист в света – Луиз Буржоа. Никога не мога да свикна с тях и да спра да ги виждам, гледам ги постоянно. Особено нейния портрет – работата ѝ е страшно мрачна и си мисля, че сигурно заради това тук се усмихва като дете.
Моментът, който винаги те изчервява
Тихо ме е страх, че някой, когото не познавам добре или никак, ще ми направи комплимент за работата ми. Абсурдно е, знам. Но се изчервявам всеки път и после се изчервявам още повече заради това. Бях чела, че трябвало да разсееш усещането за неудобство, като се пошегуваш – "толкова съм се притеснила, че чак се изчервих". Пробвах веднъж, но задълбочи сконфузването. Човекът си тръгна леко озадачен.
Най-красивият момент от живота в Лондон
Къде ли не е. Като всеки град, ако успееш да се почувстваш вкъщи, внезапно всичко ти е мило. Един момент беше, когато имах възможност да работя в една от най-големите книжарници в града – пет етажа книги в много стара сграда. Специализирана в нехудожествена литература, най-голямата академична книжарница в Европа. Влизах в тайните коридори, надничах през прозорци навътре към хората, излизах на терасата на покрива да гледам града, избирах си книги – беше велико. Бях там цяла седмица, ходих като замаяна.
Моментът, когато София ти липсва най-силно.
Преди да замина, живеех в един малък таван на Иван Асен. Гледаше към вътрешния двор и вечер беше тихо, а сутрин, щом излезех, ме поглъщаше улицата (и ароматът на хляб от пекарната). Като си мисля за тези сутрини, ми липсва най-много – не защото е възможно да се върна точно в тях, а защото усещането за града си го има и ме чака.
Севда Семер е на instagram.com/supakafka и strase.wordpress.com
