Парадоксът е остротата на ума | Говори Стайко Мурджев

Истината ли е голямото предизвикателство в театъра?В интервюто ни със Стайко Мурджев, номиниран за Икар 2026 в категория режисура, разговаряме за природата на реалността и какви плашещи и прекрасни хватки ни прилага тя. Продължаваме линията на изследване на непреходните театри и с бодрост и оживление, заявяваме че никой стъпил на сцената не ще бъде забравен, независимо колко уморен може да бъде талантът.

Автор: Стефанѝ Стоева
Снимка: Георги Вачев

От 26 март до 3 април в галерия nOva art space проследяваме историята на култовите софийски сцени с фотоизложбата Непреходните театри на София.

От 7 до 19 април изложбата ще може да бъде видяна и в The Mall.

В театъра има ли право на грешки. Има ли такива, които умишлено не поправяте, защото те са симптом на живот, а не на провал?
В театъра, който се опитвам да правя няма грешно и правилно. Многовариантността в процеса на творчество ти гарантира свободата, която е жизненоважна за изкуството. Бих казал, че битката, която водим, докато създаваме един спектакъл е тази за истината – голямото предизвикателство пред режисьора, екипа му и актьорите е да не се подадат на лъжливи, но ефектни решения, които да подменят истинската природа на реалността, която изграждат. 

Кое е по-трудно за режисиране – талантът или умората?
Умората е смърт за творчеството – тя те кара да се спасяваш с клишета и вторични хватки, но всеки талант рано или късно се уморява, затова е важна и почивката – въображението и вдъхновението имат нужда от отдих, за да могат да се репродуцират и възобновят.

Как изглежда ръба на позволеното? С кое се гордее най-много хуморът и кои комедийни клишета намирате за неуместни в днешно време? 
Живеем във времена, в които привидно всичко е позволено и това, колкото е прекрасно, толкова е и плашещо, защото скалата на вътрешния морален барометър на всеки един е различна, затова е важно, когато се опитваме да говорим на публиката чрез саркастичното и  сатиричното да не вредим на ничия свобода и право на личен избор.

Как се променя ролята на режисьора днес – в епоха на силни индивидуалности и фрагментирано общество – и къде виждате границата между личния почерк и отговорността към публиката?
В последно време различни театрални опити и практики се опитват да докажат, че режисьорът е ненужен като функция в творческия процес, че харизмата и силата на актьора са достатъчни да развълнуват публиката. Може и така да е, но режисьорът създава контейнер – пространство, в което да се съдържа светът на спектакъла, а също така гарантира и скеле от опорни точки, което да осигури устойчивостта на конструкцията, необходима за живота на представлението през времето.

Смехът в театъра освобождава ли, или уличава? Имало ли е моменти, когато публиката се е смяла, а вие сте усещали, че това е най-страшният ѝ отговор?
Смехът на публиката може да носи различен смисъл и да има различни причини – понякога зрителят се радва, понякога се подиграва, а понякога е ужасен… Но за мен най-неприемливият смях в зрителната зала е този, предизвикан от кича, да, тогава съм тъжен и угнетен. Не кичът и лъжата трябва да забавляват, а парадоксът и остротата на ума.

Театърът винаги е бил едновременно отражение и коректив на обществото. Днес повече огледало ли е, или повече съпротива?
За съжаление съвременният театър тук и сега в повечето случай има за цел единствено да забавлява. В това няма нищо лошо, но когато забавлява чрез мултижанровост, сложност на смисъла и радикални естетически жестове. Театърът трябва да може и да отразява и да се бунтува, едното не изключва другото, но в никакъв случай да угодничи и да се нагажда само и само да се изхранва.

С какво се състезава театърът? 
Театърът няма конкуренция – той е уникален сам по себе си. Мит е, че киното ще доведе до залеза на театъра. Вярвам, че изкуствата взаимно се подкрепят, като влизат едно в друго и могат да виреят в симбиоза.

Как си представяте коридорите на театъра, когато всичко един ден ще стане друго?  Афиши, костюми и гардероби, лица и врати? 
Ако се опитваме съзнателно да живеем тук и сега с цялата мощ и истина на настоящето, никога няма да стане друго – коридорите и сцената винаги ще бъдат живи и самообновяващи се, като самия акт на творчеството.

Изложбата Непреходните театри на София се осъществява с подкрепата на Столична община.

Благодарим и на партньорите ни Kaufland България, които подкрепят младите театрални таланти на НАТФИЗ, The Mall, ETAT PUR, Tcherga, L’Europeo, Kinoclub Super 8, както и на галерия nOva art space за гостоприемството.

Ключова визия: Стара София