35мм в миналото

Откъсваме се за малко от дигиталното устройство в джоба, защото пръстите ще ни трябват за друго – да ги прокараме аналогово през киноисторията на София, събрана от Националната филмотека в албум от сканирани негативи. Сгради, улици, паркове и паметници редят черно-бял портрет на града ни (отпреди), а киноведът Росен Спасов ни разхожда из страниците на КАМЕРА! РАБОТИ. Място на снимките – София, за да видим сцени, които и днес са все същите, както и други – безвъзвратно унищожени от времето."В албума са включени и осем филма отпреди 1944. Работните моменти от тях показват една наистина непозната и изгубена София. Но не напълно", разказва ни Росен, докато първите страници на фотокнигата ни приковават с кадър на улица Леге от 1928. Под него изплуват и думите на актрисата Жана Гендова, снимала се тогава в Пътят на безпътните на Васил Гендов: "Спомням си, че по време на снимките, когато аз, като изхвърлена от болницата, гладна и скъсана, се движа из софийските улици, а скритите оператор и режисьор не даваха възможност да се разбере, че това е артист, който играе във филм, мнозина мои познати жени и мъже, след като ме забелязваха, отбягваха моя поздрав, дори с възмущение си обръщаха главите настрана…"За да стигне днес до ръцете ни, албумът изминава девет месеца подготовка, а списъкът от 100 филма пред Росен и колегите му се скъсява накрая до 40. Прегледът обаче е изчерпателен: "Има снимки, на които се вижда как асистенти, режисьори и скриптъри седят с едни големи книги или сценарии – нещо, което отпада в момента при наличието на таблети и смартфони. Забелязват се също кранове и колички с релси, по които се движи камерата, хора, които са се покатерили по дърветата, и такива, които теглят камери с въжета. Целта беше да покажем света на киното от онова време". Вглеждаме се отблизо в него през гърба на албума със снимачен кадър от стадион Васил Левски, докато на предната му корица Апостол Карамитев стои опасно на ръба на покрив. "Избрахме тази фотография от Специалист по всичко от 1962, защото се виждат куполите на Александър Невски, а кадърът вътре в книгата пък обхваща и една съседна улица, от което се разбира колко високо е всъщност."Следващите страници ни връщат по-назад във времето с фотография от снимките на Улични божества през 1929, на който се вижда къщата на предприемача Владо Георгиев на Гладстон 18, запазена и до днес. Филмът обаче не е. Както обяснява Росен, много от лентите, заснети преди 1944, са унищожени, защото съвременниците им не са намерили за нужно да ги пазят. Друга причина са бомбардировките, които пък от своя страна са оставили следа в Допълнение към закона за защита на държавата на Людмил Стайков от 1976. "Това е много мащабен филм, който показва събитията от атентата над храм Св. Неделя през 1925, като всичко е пресъздадено реално или чрез макети, няма компютърно генерирани образи. Снимана е истинската църква, а части от нея са били достроени и после гръмнати, за да изглежда реално. Друг момент е, че статистите понякога не са взимали под внимание какво точно се случва и затова тук се вижда човек, който се забавлява, докато храмът избухва", разказва киноведът. От него разбираме и че част от филм е сниман, докато в града тече ремонт, за да се пресъздаде обстановката от времето, когато в центъра не е имало нито асфалт, нито павета.В Място на снимките – София все пак се промушва и един филм, който не е сниман точно в града – Лавина от 1982, режисиран от Ирина Акташева и Христо Писков. "Тук Витоша изиграва ролята на Рила, тъй като реалната трагедия, вдъхновила повестта и филма, се развива на връх Мальовица, но софийската планина е по-гостоприемна за снимки, а и от икономически съображения е много по-подходяща. Кадрите с лавините пък са снимани в Пирин", обяснява Росен, докато фотографиите сами разказват как всичко се е носело на гръб нагоре по наклоните, а актьорите играят, вързани за снимачния екип."Много от филмите са като пътувания. Особено онези, в които главните персонажи са деца и всичко се случва през тяхната гледна точка", отбелязва събеседникът ни, когато с бавно разлистване към края на фотокнигата намираме Куче в чакмедже от 1982. Неговият градски декор е разпознаваем и днес и ни е точно за финал, защото за времето си това е било писък на модата – филмът на Димитър Петров е един от първите, снимани пред новопостроения НДК.