Няма да ви питаме какво правихте тази година ден по ден, а какво научихте, къде пяхте, кой стискаше ръката ви и с какви мисли ставахте сутрин. Ако имахте капсула на времето, голяма колкото детска площадка, филм, пещера или спомен, какво щяхте да сложите в нея? Преди да започнете вашия списък, вижте какво ще запазят в своята въображаема кутия няколко човека, за които 2018 беше голяма.Освен носни кърпички, не бих взел нищо материално в моята капсула. Бих използвал интериора й да подредя миговете, които не искам да забравя.
Бих взел начина, по който моят 8-месечен син Юли стиска с дясната си ръка. С тази ръка той изследва света систематично и безстрашно (преди да се опита да го изяде). С нея също така подрежда предметите по обратен ред от нас големите – вместо на масата, ги разпръсква усмихнато по пода. Но ми е любимо, когато Юли използва тази негова дясна ръка да ми стисне носа или скубе косата. Първоначално казвам "ау", но след това го гледам с трептящо сърце.
Бих взел също детската площадка на Бианка – моята почти 5-годишна дъщеря. Извинявам се, че си промених намеренията да ползвам капсулата предимно за нематериални цели, но така се наложи. Надявам се, че и площадката ще се побере вътре – ако не направо, поне на чорчик. Бианка тръгна на училище през септември (да, тук в Англия започват доста рано). Преди първия учебен ден беше много притеснена от тази нова сграда и всички тези "страшни" и "шарени" лица. Но като я посрещнахме в края на деня, крачеше като че ли по въздуха и с радост викна "Обичам училище!". И така, от тогава всеки ден сме на въпросната площадка. Там наблюдавам нейните първи приятелства.Пещерите: Голямото ми откритие беше спелеологията. Започна през лятото в Магурата. Вместо да се задоволя с посредственото вино от винарната там, реших, че пещерите са добър кандидат за вакантното място на мое не-арт хоби. Няколко седмици по-късно се оказах в Българското пещерно дружество, където се запознах с куп супергерои (начело с Диляна и Цецо), които спелеоложствуват по цял свят и зявоюват нови територии под земята.
Игрите: Мислех си, че годините, когато се събирахме с приятели да играем на
Риск или на плейстейшън, са останали в тийнейджърската ми история. Покрай пътуващата изложба
Игри и политика на Гьоте-институт се срещнах с единствената ми позната, която знаех, че работи в сферата на игрите – Хелияна – и от дума на дума се роди идеята за
Нощта на игрите. Дори не знам как се случи, но два месеца по-късно беше факт.
Радиото: Може би най-устойчивото ми хоби, чиято история стига чак до далечната 2006-а. Сега, 12 години по-късно, продължавам вече по Радио София и Радио Пловдив с предаването Молескин. От съвсем скоро си имам и нова ефирна половинка в лицето на Белослава Димитрова.
Undiscovered: Най-любимият ми подкаст на целия свят. В него става дума за наука – но не за големите открития и бум-уау-истории, а за малките разкази, за несполучливите опити, за грешните хипотези, които неизменно носят в себе си много човечност и поука. Водещи са Ела Федър и Ани Минофф, която между другото свири и на банджо.2018: Неправдоподобен брой дъги в небето и хора, готови да споделят храната си с мен. Възхита пред героите, които не се дават на трудностите (протестът на майките на деца с увреждания; вестник К, който възкръсна от пепелта на Култура и много други). Благодарност към тези, които не дават мен, и дива, праисторическа обич за онези, които аз не давам. Да, свърших по-малко от нужното, започнах повече от възможното и се сдобих с нежелани познания, за които бих искала повече да не се намира приложение. Но имаше и още.
Гледах Коронацията на Попея в Цюрихската опера (в която бих живяла!) под режисурата на Каликсто Биейто и плаках от възторг.
Един следобед в Рейкявик пих кафе с приятел в централата на спешния телефон 112 и нищо спешно не се случи.
Ходих, ходих, ходих.
Снимах първата усмивка на Невда.
Бях на два кинофестивала (отразих Венеция за първи път и Сан Себастиан за 17-и) – от всички филми ще си запазя белгийския Момиче, впечатляваща сплав от кураж и любов. Сериалът Homecoming ме омагьоса и ми върна апетита за дълго презамериканско пътешествие (както направи и хуморът на Стивън Колбер, Джон Оливър, Тревър Ноа и SNL, на чиито клипове в YouTube дължа вечерната си доза смях).
Моята приятелка Лисет прелетя океана и отпразнувах-ме заедно 45-ия ми рожден ден в Упсала. Пях в кухня, в кола, в супер, по улицата – и сама, и не – и се радвах, че все пак може.
Час и половина от тази година ще останат завинаги белязани за мен със свръх емоция и втренчен поглед и това е времето ми с Великият укротител на Димитрис Папайоану. Едно странно пътуване през историята на нашето съществуване, което ме накара да забравя, че седя на съвсем обикновен стол в театрална зала сред още стотина души. Нищо в този момент не беше обикновено.
Помня момента, който ме хвана неподготвена и просто трябваше да скоча. Все пак всички останали вече бяха скочили. Още от дете гмуркането с шнорхел ми е взело страха, но след първите секунди на паническо давене под водата, успях да видя муцунките на рибките, които плуваха срещу мен. Тогава забравяш, че не можеш да се гмуркаш и любопитството те води, а после не искаш да излизаш от това цветно място.
2018 ме срещна с Акира. Тя е ваймаранер и е доста своенравна. Накара ме да се откажа от егоизма си, научи ме на търпение и как се общува с някого, без да говорим на един език. Затова съм й задължена и благодарна. Ще й подаря лакомства.
Тази година се роди Praktika на The Smarts, която успя да събере много агенции на едно място, както обикновено се случва само на ФАРА. Платформата се превърна в нещо подобно, но без конкуренцията, всички работим заедно за по-висша цел: да обучаваме нови кадри и да инвестираме в бъдещето на рекламата. Това е важно, за да има по-добри дизайнери, копирайтъри, стратези и творчески директори, а, надявам се, и по-добри реклами в телевизионния блок. Промяната в тази посока ни е нужна и то спешно.
Едва тази година успях да се науча как да отделям време за себе си. Няма курсове за това, нито книга с правила и рецепти. В ерата на бърнаута става все по-важно да можеш да натиснеш reset. Например Загмайстер затваря агенцията си на всеки седем години за по една, за да прави нови творчески експерименти. За креативните идеи трябва да се грижим, да им оставяме време и да можем да ги погледнем трезво отстрани.
Покрай работата ни за различни рекламни проекти насъбрахме смешни истории. Включват например търсенето на всевъзможни неща за реквизит като миниатюрна вана (в която впоследствие окъпахме едно пилешко бутче), обикалянето на мола с пълна пазарска количка по време на черния петък и купуването и връщането на боксова круша с причината "беше за подарък и се оказа, че човекът има същата".
Понеже правим бански, лято в личен план почти нямаме, само няколко откраднати уикенда. Успяхме да отскочим до Букурещ за концерт на Rhye, когото почти всички мислехме за жена до последно. Оказа се много симпатичен мъж, а концертът беше феноменален. Запомняме поредното посещение в града не само с хубава музика, но и с много сладолед и вкусна храна, една почти взета от румънски полицай шофьорска книжка и случайно открадната бутилка вода.
Снимките и визуалната идентичност на бранда са едно от най-любимите ни неща в целия процес, затова и често търсим интересни локации и момичета с отличително излъчване. За лятната ни колекция прекарахме половин час, слизайки сами по скалите на изоставен рудник, за да стигнем до най-фотогеничното място. Оказа се, че от другата страна има път като слънце, по който за няколко минути се стига съвсем лесно с кола. Снимките се получиха страхотно, остават едни от най-любимите ни досега.
Сбогуването: Да преместим сърф училището си от Синеморец в Приморско беше сякаш изгубихме дома си. Незабравим е моментът, когато почувствахме едрия пясък на Велека под краката си, знаейки, че мястото ни вече няма да е там. Дотогава не осъзнавахме колко важна е била работата ни на този плаж и какви истински приятели ни заобикалят. После изградихме училището наново и разбрахме, че където и да сме, най-важното е да се държим заедно и да работим за нещата, които обичаме.
Децата: Тази година успяхме да качим дете с двигателни увреждания на адаптирания сърф със седалка, за който преди само мечтаехме. Положихме усилия той да бъде изработен и нямаше по-голямо щастие от това да видим, че е удобен и децата се радват. За второ лято правим лагера съвместно с Parakids и се научихме да виждаме силата на тези хлапета, а не тяхната слабост. Те ни показват нещата, които са наистина важни.
Таханът: Когато едно от децата извика: "Мамо, Илето и Йо ядат течен шоколад, а виж колко са здрави", потънахме вдън земя. Децата вече копираха вредните неща, които правим. Осъзнахме, че да бъдем учители означава и да даваме добър пример. Голяма отговорност, заради която минахме на здравословен лешников тахан с мед.
Хората: Когато на финала на WIND2WIN на плажа в Резово застанахме с екипа да си направим обща снимка, изпитахме страхотно вълнение. Двамата бяхме изминали 300км по вода, но това не беше най-важното в този момент. Специалното беше обединението на всички тези хора около една идея и каузата зад нея. Човек никога не постига успех сам, зад всяко такова начинание стоят хора, които са те вдъхновили и са ти помогнали, нахъсвали са те да продължиш и дори да са се съмнявали в теб, са ти давали мотивация.
Планината: За Нова година често сме в планината. Заради големия сняг миналата зима не успяхме да стигнем до хижа Амбарица и се приютихме в Дряновския манастир при отец Унуфри и иконите, които гледаха от стените какво вино пием. Винаги сме твърдяли, че ските и сноубордът са водни спортове – просто водата е в друго агрегатно състояние. С нашите приятели тогава шест часа се катерихме към върха и правихме пъртина в сняг до кръста, но надолу не беше по-лесно – спускахме се три часа покрай камъни и дървета, накрая бяхме мокри до ушите и вече като на шейна върху бордовете. Разбрахме обаче, че точно в такива приключения човек напредва, борейки се здраво.
Най-важни са миговете с децата. Първите стъпки на дъщеря ни Ханна, която тогава беше на годинка. Незабравим момент, в който виждаш радостта и вълнението на това малко човече. Въобще тази година беше свързана със споделяне на всичко първо в нейния живот.
Друг километричен камък за мен беше дипломирането на големия ми син Чад, който завърши университет в Кентърбъри (той там си живее). Изпитах неописуемо чувство на гордост по време на цялата церемония в стил Хари Потър.
Колкото по-студено става, толкова по-ясен ми е споменът от семейното ни пътуване до Валенсия през февруари. Все още усещам вкуса на червеното вино и маслините, седнал на стъпалото пред Централния пазар в града. Слънчеви лъчи, улични музиканти, хамон и Риоха, докато жена ми Боряна учи Ханна да ходи. Ееех.
В професионален план се случиха и случват много неща: вдигнахме средностатистическия процент на люто ядящи хора в България и постигнахме една мечта – преместването в голям и модерен производствен цех. Сега вече смело можем да твърдим, че разполагаме с малка ядрена централа. Успеем ли да превърнем капсицина (тоест лютото вещество) в електроенергия, Тесла само ще може да ни завиди!
