По пътя се научава да татуира без машинка и се пали по активизма: първо помага в бежанска кухня в Солун, а после добра кауза я води в София, където така ѝ харесва, че днес вече живее тук. С партньора ѝ Ая сега татуират под инстаграм името @cica.da, а с куиър феминисткия арт колектив Violetki водят ателиета и настояват, че да правиш изкуство ощастливява и е присъщо на всеки. Самата Андрееа е мултижанрова – прави видео арт, документалки, фотография и тези щури рисунки, които ту разсмиват, ту шокират, но обезателно те карат да се питаш за автора. Ето, запознайте се.
Моментите, в които посягаш към фотоапарата
Снимам от малка. Първо с братовчедите се щракахме едни други, а като тийнейджърка много си правех автопортрети, което помогна да се почувствам по-добре в кожата си. Обичам да документирам приятелите и семейството си, както и неща, които виждам на улицата или на път. Не си водя дневник, така че снимките помагат да си спомням.
Моментът, когато ти се пробва нещо ново върху листа
Вярно е, че рисувам в много стилове и с всякакви средства. Някога мразех това в себе си, мислех, че всеки велик художник има разпознаваем стил и трябва и аз така. Днес с инстаграм културата артистите да се самобрандират е дори по-коварно. Затова опитах да намеря други като мен. Макс Ернст например е гений, а работата му е супер разнообразна. Вече просто се забавлявам с това, което правя, а не го анализирам.
Моментът, когато критикуват работата ти
Хората или мразят, или обичат моя тип изкуство – защото изглежда детинско и често нарочно се старая да е грозно, като рисувам със затворени очи или с лявата ръка. Опитвали са да обиждат работата ми, казвайки, че изглежда като направена от хлапе; че е странна, крещяща и подобни, но за мен това са комплименти.
Моментът, когато за пръв път татуира някого
Започнах от себе си и не можех да повярвам, когато и други пожелаха. Първия път, когато го направих, стана много зле, но момичето се влюби в резултата. Живее в чужбина, което е добре за мен – ако трябваше да виждам татуировката ѝ постоянно, щях да умра от срам.
Моментът, който те тласна към социалния активизъм
Още като дете имах силен усет за това кое е справедливо и кое – не. Семейството ми е бедно и нашите се бориха много, за да ме отгледат. После в университета четях по всякакви въпроси, но не се имах за политически активна. През 2016 обаче отидох в Солун да доброволствам в социална кухня за бежанци. Има документален филм за хората там – I wish I was a bird, може да се види тук. Покрай това се усетих някак овластена. Разбрах, че смислената промяна не идва от горе, а от масовия активизъм и силните общности. Оттогава съм активист.
Най-страшният момент, докато пътешестваше
Къмпингувахме в гората близо до българо-турската граница, когато се появи страховит мъж с пушка. Изпразни я пред нас – няколко гилзи изпадаха. Като ни заразпитва, осъзнах, че не е граничен полицай. Каза, че има бежанци в гората, да внимаваме. Питахме какво смята да прави. "Само се разхождам." Щом си тръгна, заплаках от ужас и гняв. Беше преди да отида да работя с бежанци в Гърция.
Моментът, когато се премести в София
Усетих се у дома веднага. Тук много прилича на Румъния, но е и достатъчно различно, че да е интересно. Харесва ми, че всеки квартал има индивидуалност. Някои от най-милите и креативни хора срещнах точно тук. Така че планирам да поостана.
Андрееа Юлиана е на instagram.com/nada.ree
