Моментът, в който порасна. Не знам дали съм пораснал. Може би малко. Скоро говорих с прекрасен малък човек. Наближава третият му рожден ден. Той ме нарича Четан. Представям си как скоро ще му чета за Пипи и нейното "никога да не поресна". (поресна е с нарочна грешка, така е в книгата на Линдгрен).
Моментът, в който най-много си се страхувал. Когато отивахме на ски с колата и бензиновата цистерна пред нас тръгна назад. Когато видях от два метра разстояние как гори коктейл Молотов на асфалт. Бях малък и татко закъсняваше за вечеря, имахме гости. Първо бях на балкона и зяпах дали идва, после излязох пред гаража, изплаших се до сълзи. Оказа се, че е литнала боя от строеж и дълго са си чистили колите. Когато се прибрах от училище и нямаше никой. Оказа се, че баба ми е починала. Когато съм бил сам вкъщи и безразсъдно съм се заключвал на стълбището. Веднъж бях в безсъзнание след падане от високо и се събудих с кръв в очите. Като цяло се страхувам. Мисля, че постоянно съм в грешка или съм обидил някого.
Моментът на най-голямо изпитание всеки ден. Да знаеш, че на ръба на леглото има черна дупка. Но можеш да я прескочиш и да се занимаваш с каквото там трябва. Трудно е да продължаваш. Да свикнеш, че няма да стане на момента, но и че няма да умреш на секундата.
Моментът на истинско щастие. Много са. Любовни моменти, семейни мигове, концерти, филми, изложби, прочетени книги. Щастие е да говоря и да виждам как бивам чут. Да разговарям, с две думи. Да се видя с нашите след шест месеца в чужбина. Да се прегърна с приятел, който от десет години е в Германия и като е тук гледаме филми заедно. Не знам дали щастието трябва да е непрестанна цел. Може би не е редно човек да бъде принуждаван да е само и единствено щастлив.
Моментът, в който излезе от зоната си на комфорт. Когато разбрах, че може и да не си затваряш очите и устата за някои неща. Може да ходиш на протест. Или в дом за деца, за да разговаряш с тях. Макар диалозите да имат безнадежден вкус. Да изгледаш деветчасов филм за Холокостa, за да знаеш докъде могат да стигнат расизмът и омразата. Влязох и в концлагер, сега музей. Миришеше на добитък, на клетката на слона. Излязох три часа по-късно. Металната врата, върху която пише "Всекиму своето" не спира да стои затворена пред очите ми.
Моментът, в който животът ти се промени. Когато сякаш осъзнах две неща, които баща ми ми повтаря, откакто съм дете. "На черното не можеш да кажеш бяло" и "Ако не можеш да направиш добро, поне не пречи". Иначе, случайни срещи са ме променяли. Особено два пъти. В книжарница се запознах с редактора на първата ми книга. На сергия за книги с редактора на втората. Книгите наистина сближават хората. Запознават ги.
Премиерата на Навътре на Стефан Иванов е в Сфумато, 1 декември, 19:30.
