Александра Кочев: не чакай някой друг да ти каже „да“

„Знаеш ли, че това са родителите ми?“, смее се Александра Кочев, застанала под фотография на Тед Кочев и съпругата му Лайфун Чънг. „Направих си снимка точно тук. А те са направили мен! Странно, никога не съм срещала друг човек, който да е наполовина виетнамец и наполовина българин“. Тя кипи от енергия, лъчезарната ѝ усмивка не слиза от лицето ѝ и въобще не е чудно, че мултидисциплинарната артистка изразява всичките си таланти едновременно. В изключително естетичния ѝ игрален дебют Александра е режисьор, сценарист, продуцент, главна актриса и какво ли още не. Обича старото българско кино, а като свой по-скорошен фаворит посочва Писмо до Америка. Като свои вдъхновители пък изброява Бунюел, Тарковски („Кой не обича Тарковски?!“, възкликва развълнувано), Чарли Чаплин и френската нова вълна.

Скрити съкровища, който тя пристигна да представи в рамките на София Филм Фест, по-скоро навява нещо от атмосферата на Уес Андерсън, но това се дължи предимно на изящно изпипаната сценография, статичната камера, изчистените цветове и симетричните кадри. Обяснението за тези похвати обаче е изненадващо: тъй като Александра и нейната най-добра приятелка, съюзничка и сърежисьорка Хана Ледър заснемат целия филм без снимачен екип, те трябва много внимателно да композират всеки кадър, подобно на картина. Какво друго ни разкри тя за снимачния процес, какви са предимствата на независимото кино и коя е най-омразната ѝ филмова професия? Четем нататък, за да разберем.

Да започнем с вечния въпрос. Как навлезе в киното?

Как започнах да се занимавам с кино ли? Е, винаги съм заявявала на родителите си, че не искам да навлизам в тази професия, и тъй като израснах в Холивуд, познавам този начин на живот добре. Съдейки по живота на баща ми, виждам, че си има своите предимства, но не ми се иска да се наложи да прекарвам много време с типа хора, с които съм се срещала през годините. Целият този повърхностен начин на мислене не ме привлича изобщо.

Това беше всичко, което свързвах с киното, защото само тази негова страна познавах. Когато пораснах и помъдрях, осъзнах, че макар това да е огромна част от индустрията, далеч не е всичко. Така започнах да се занимавам с документално кино, политически активизъм и разбрах, че обичам да разказвам истории чрез кино. Харесва ми да работя с хора и веднъж започнала, никой вече не можеше да ме спре.

Смяташ ли да се придържаш към независимо кино и занапред?

Аз съм много отворена към нови неща и мисля, че имам какво да изразя чрез независимото кино. В Холивуд бюджетите са големи, но с това идва и по-големият контрол от страна на продуцентите. Не че няма и инди филми с големи бюджети, разбира се. Това, което имам предвид, е, че свободата е важна за мен. Е, ако някой ми предложи някаква огромна сума, дали бих се продала? Не знам, може би само мъничко, доколкото да мога със спечеленото да си движа собствените проекти, филми по мой сценарий и с моя собствена концепция.

Какви компромиси наложи ограниченият бюджет на Скрити съкровища?

Знаехте ли, че направихме целия филм без снимачен екип? Нямаше никого зад камерата, всичко правихме сами – аз, най-добрата ми приятелка Хана Ледър и още няколко човека. Забихме се в пустинята за малко над 100 дни, живяхме в каравана само двете. Събрахме около 30 000 долара финансиране и си казахме: ето, всичко е супер, това ще ни е напълно достатъчно да си платим наема на техниката и да си купуваме някаква храна. Ще се справим! Едно е на теория, а съвсем друго – на практика обаче. Тези 30 000 направо започнаха да се топят, а все още бяхме до никъде. Наложи се да съберем още пари и така разбрахме, че нещата ще станат по-бавно, отколкото си представяхме. В крайна сметка за този филм похарчихме 150 хиляди, което хич не е малко, но ако имаше начин да приключим по-бързо, щеше и да е доста по-евтино.

Не заснехме всичко наведнъж, защото изобщо не харесахме как се получи част от филма и се върнахме да я заснемем наново. Всъщност това е предимството да работиш с екип от само двама души.

Как се запознахте с Хана?

Още в началното училище. Познаваме се, откакто бяхме на осем. Родителите ѝ ме поканиха на рождения ѝ ден. Бях новото хлапе в класа, така че това си беше събитие. Понеже имам брат и бях свикнала да общувам с него, по време на партито бутнах Хана в басейна с всичка сила и резултатът беше, че тя се разрида безутешно. В крайна сметка станахме най-добри приятелки и тя ми прости. Майка ѝ също работи в киноиндустрията, затова открихме доста общи неща помежду си. Продължихме заедно в прогимназията и гимназията. Когато бяхме на около 13, Хана си измисляше кратки филмчета, а аз се изявявах като актриса в тях. Може да се каже, че от малки обичаме да работим заедно.

Винаги ли сте на едно и също мнение?

Определено! Хората ни се чудят как можем да живеем заедно, да работим заедно и изобщо да правим всичко в екип. Този филм се явява като наша обща идентичност – ако беше само мой, със сигурност нямаше да изглежда по същия начин. От мен например дойдоха старите български кукли, които баща ми е занесъл в Америка още през 70-те. Добавих ги към интериора, защото исках да уловя нещо от родственото си минало, освен това се целех към естетика, която излиза извън времето. Докато гледаш филма, не можеш да определиш кога се развива действието и това беше съвсем умишлено, именно затова вкарахме толкова винтидж предмети в декора. Доста „реликви“ от родителите ми имат епизодични роли.

Хана пък добави своята гледна точка и така филмът се превърна в огледало на нашите съединени умове. Един вид портрет на нашето приятелство. Никакви спорове и несъгласия!

В Скрити съкровища си сценарист, режисьор, снимачен екип, изпълняваш главната роля… Коя от тези професии ти е любима?

Определено режисурата и писането. Сценарната работа е особено вълнуваща, защото е като мечтание, което намира израз в писмен вид. В режисурата тази мечта вече придобива реални измерения. Що се отнася до работата на терен, не мога да кажа кое ми беше любимото, но мога твърдо да заявя, че най-неприятно ми беше да следя грим и коса. Малко хора осъзнават колко трудна задача е това! Зле оформената коса се вижда отдалеч – това е нещо, което често се взема за даденост. Тъкмо подредим кадъра и изведнъж забелязваме някой кичур, който стърчи нанякъде. Никога повече не искам да се занимавам с коса!

Ако оставим това настрана, вярвам, че всеки режисьор трябва да мине през всички професии, свързани с работата на терен. Всяка от тях е достойна за уважение и има равен принос за завършения продукт.

Може ли да разкажеш малко повече за най-скорошния ти проект?

Наскоро режисирах един експериментален музикален филм. Този път не правих всичко сама, имахме си цял екип и така нататък. Става въпрос за музикалната антология Seven Pillars, която беше номинирана за Пулицър и Грами. Работата по този проект беше невероятно преживяване. Заснехме го в Мексико, Пуерто Валарта, по време на локдауна през 2021 година. Най-напеченият период вече беше попреминал, но въпреки това имаше доста противоепидемични мерки. Снимахме с маски във влагата и жегата. Въпреки това работата по експериментален проект не може да се сравнява с нищо друго – отпуска въображението, всякакви структурни рамки изхвърчат през прозореца и без лимитите на класическия филмов разказ успях да се забавлявам и да развихря фантазията си.

При все това експерименти не липсват и в Скрити съкровища. Особено изпъкват анимационните сегменти. Какво ти харесва в стопкадровата анимация?

Винаги съм обичала стоп моушън. Много ми харесва естетиката. Всичко дойде от серия от публикации на  Indiewire, в които те представяха по един проект всеки месец. По това време тъкмо бяхме успели да финансираме филма си, затова ние попаднахме на фокус. Предишния месец медията беше представила един много интересен аниматор, Сам Барнет, който веднага грабна вниманието ми. Показах го на Хана и тя с готовност се свърза с него с идеята да измислим някаква колаборация. В главите ни вече се въртеше концепцията да представим библейските фантазии на Сейди, героинята на Хана в Скрити съкровища, по някакъв по-интересен начин, но все още нямахме ясната представа как да стане това. Когато видяхме филмите на Сам Барнет, веднага осъзнахме, че това ще бъде решението на нашите колебания.

Спомена за библейските видения на Сейди. Как можеш да коментираш религиозните тематики във филма?

Винаги сме били силно заинтригувани от тази тема и искахме да я включим във филма. Любопитни сме как връзката на човек с някаква всевиждаща невидима сила може да го определи като личност; как се променя представата за тази сила от човек до човек? Мисля, че нашите героини се справят с тези фундаментални въпроси по противоположни начини. Едната от тях буквално вижда Христос в консервена кутия. Другата пък се затруднява изобщо да повярва в нещо. До голяма степен Скрити съкровища е история за вярата, за връзката с другите и другото, изолацията и търсенето на контакт със света около нас.

Мислиш ли, че хората днес все по-трудно установяват връзка с другите? Как можем да си възвърнем тази свързаност?

Социалните мрежи имат нещо общо с проблема. Почти се свързваме… но между нас има екран. Не сме лице в лице. Не е същото! Но колкото и Марта да отказва да се свърже с околните, тя всъщност копнее за свързаност. Надява се да я намери, но не знае как и няма смелостта да опита. Нуждае се от някого, който да се намеси и да разтърси света ѝ, за да срине стените около нея.

Разбира се, едва ли е нужно да казвам, че не ми харесва тази липса на личен допир до другите, но не знам дали има подходящо решение. Когато приложенията за запознанства за пръв път се появиха на хоризонта, аз реагирах негативно, но с течение на времето осъзнах, че няма нищо лошо, стига да се срещаме по някакъв начин изобщо. Предполагам, че съм по-скоро традиционалист и искам да намирам нови познанства в някое кафене например. Живият контакт за мен е идеалният вариант, но… не знам, времената се менят.

Скрити съкровища е част от програмата на Европейско кино за учащи. Какъв съвет можеш да дадеш на тепърва прохождащите млади режисьори?

Знам, че филмът не е шедьовър, но се надявам, че е един добър урок. Той показва как можеш да превърнеш малкото в много. Това, което бих казала на младите режисьори, е, че не е нужно да си милионер, за да направиш нещо добро. Трябва единствено да имаш идея и да намериш начин да я осъществиш. Обади се на свои приятели, помоли майка си да изиграе някой герой във филма ти.

В този ред на мисли всички други актьори в Скрити съкровища са наши роднини. Единият е приятел на семейството, други двама са моят съпруг и този на Хана. Всъщност един-единствен от актьорите ни беше напълно непознат.

Може и да звучи глупаво, но особено когато нищо не те дърпа назад, просто действай. Може би ще направиш грешки, може би първите ти опити няма да са блестящи, но тези опити са нужни, за да намериш личния си почерк, да го избистриш и да започнеш да го прилагаш. Не чакай някой да ти каже „да“. Трябва сам да си кажеш „да, окей, давай!“. Направи първата крачка без страх, защото винаги има елемент на страх, че хората няма да те харесат, че няма да харесат това, което правиш, но ако се поддадеш на този страх, никога няма да направиш нищо. Мненията са безброй и винаги са различни. Това е съветът, който аз самата бих желала да послушам.

Сещам се за една реч на американската режисьорка Ава Дюверни. Сега тя е доста, така да се каже, „Холивуд“, но речта ѝ беше още в началото на кариерата ѝ, когато 1–2 от филмите ѝ се бяха появили на фестивала Sundance, където тя стана първата чернокожа жена, спечелила награда. Нейните думи останаха с мен; тя каза, че трябва да свалиш палтото на отчаянието, защото вони. Когато хората надушат отчаянието върху теб, те заобикалят. Не казвам, че ако обикаляш наоколо и молиш жално този и онзи за успехи и финансиране, няма да получиш това, което искаш, но киното е влак, на който трябва сам да бъдеш машинист. Още по-хубаво е, ако от  гарите ти махат близките ти, които подкрепят теб и твоята визия. Но без палтото на отчаянието! Мисля, че е изключително лесно да се отчаеш в тази индустрия. Това не е просто бяло платно или празна страница, които просто трябва да запълниш с цвят или думи. Изисква много подготовка, за да започнеш работа по един филм, трябва да събереш средства, да срещнеш правилните хора, да намериш правилните актьори. Понякога целият този процес действа страшно изцеждащо и не е тайна, че дори най-известните режисьори изпадат в депресия понякога. Чували сме Скорсезе да споделя за креативните си трудности, а това е Скорсезе! Представете си как се чувстваме всички останали! Просто трябва да продължаваме да опитваме, да продължаваме да работим и никога да не губим надежда.