Щом мислим, че може да сме луди, значи категорично не сме. Така ли е?
Лудостта е сложно явление, изследвано от някои от най-светлите умове на планетата. За нея има изписани хиляди томове, които я разглеждат от различна гледна точка – на медицината, философията, социологията. Един начин да мислим за нея е да описваме и категоризираме явленията, които я придружават. Правилната преценка на реалността, включително съзнанието дали си здрав или болен, е един от критериите за отсъствие на психоза, но той винаги се преценява в контекста на много други феномени на психичния живот и поведението. Така че думите ви са твърде голямо опростяване, за да се съглася. Още повече, че в ХХI век мислим за здравето и лудостта не като за твърди категории, както сме свикнали да мислим в медицината, а като за континуум – тоест дори най-здравият човек е носител и на психотично функциониране. Групите са по-склонни да регресират в режим на психоза – това обяснява явления като холокоста, диктатурата, расизма, хомофобията и някои военни конфликти.
Много хора фантазират, за да бягат от реалността. Къде е границата?
Въображението, мечтите и фантазиите са част от богатството на вътрешния ни свят. Благодарение на тях проявяваме творческия си потенциал, създаваме проза или поезия, литература, кино, театър, танцови спектакли или им се наслаждаваме като зрители и читатели. Оттеглянето в света на фантазиите може да бъде и защитен механизъм в случаи, когато индивидът е изправен пред неблагополучия като загуби, смърт, болест или бедност. Ако обаче това оттегляне е не временно явление, а за дълъг период, то тогава рискът от възникване на патология става много голям. Тоест, да потънем в света на фантазиите твърде много може да бъде вредно. Писал съм по тази тема в моята книга Огледало на въображението и илюстрирам тезата си с филмите Пазачът на мъртвите на Илиян Симеонов и Земя на приливите на Тери Гилиъм. И двата филма показват рисковете от това да се размие границата между фантазия и реалност, в първия от тях процесът е обратим, а във втория се стига да психоза.
Коя е най-разрушителната емоция, при която на човек му е най-трудно да издържи дълго и да остане сравнително стабилен?
За различните хора е различно. Това зависи от нашата лична история, какъв смисъл приписваме на събитията, които сме преживели, и докъде сме се придвижили в емоционалното си развитие като индивиди. За едни това е тревожността, за други липсата на смисъл. Все пак има определени състояния като чувството на застрашеност, алчността, завистта и ревността, които се приемат и от световните религии, и от психоанализата за универсални вътрешни конфликти, които човек трябва да овладее, за да се счита за емоционално стабилен и социално зрял. Християнството и психоанализата създават йерархия на смъртните грехове и философски концепции как да се справяме с тревожността и вината, че сме им подвластни. Измежду всички грехове завистта се смята за най-големия. Нека си припомним филма Седем на Дейвид Финчър, който е една от най-добрите илюстрации на това, за което говорим.
„Което не те убива, те прави по-силен“ или колкото повече страдаш, толкова по-трудно се справяш с всяка следваща трудност?
Отново е въпрос на граница. Всички ние сме развили устойчивост към неблагополучията в живота си и можем да се справим с повечето от тях. Така трупаме опит и се учим от грешките и страданията си. Ако обаче границата бъде прехвърлена, както е в ситуация на хронична болест или продължителен емоционален или междуличностен конфликт, то тогава всяка следваща трудност може да ни накара да рухнем. Тук идва мястото на семейството и приятелите, а ако те не могат да помогнат – и на консултацията с психотерапевт.
Социалните мрежи ли съсипаха живото общуване или се появиха, понеже хората вече го избягваха?
Социалните мрежи са друг пример за глобализацията. И да, мисля, че ограничават общуването на живо, което е един от най-големите им недостатъци.
Психоаналитиците ходят ли на психоаналитик?
Личната анализа е задължителна част от подготовката ни. Преди да започне да практикува, психоаналитикът трябва да опознае себе си и да овладее в задоволителна степен конфликтите и вътрешните си демони. Това между другото е едно от най-смислените и ценни неща, които съм направил в живота си.
В кои филми, без сюжетът да е базиран изцяло на нея, работата на психотерапевти и психоаналитици е предадена сравнително точно?
Един пример е Добрият Уил Хънтинг на Гас ван Сант. Филмът има 9 номинации за Оскар, а Робин Уилямс изгражда една от най-сполучливите роли на психотерапевт в съвременното кино.
А филм, в който ролята на психоаналитика е предадена абсурдно (извън комедиите)?
Пример в това отношение е Опасен метод, който описва връзката между Карл Юнг и Сабина Спилрайн. Той е базиран на реални събития от зората на психоанализата, когато все още личната анализа не е била задължителна част от обучението на психоаналитика, а границите в отношенията с пациентите не са били ясно формулирани. Известно е, че в хода на лечението двамата се влюбват и имат връзка, която компрометира лечението на Спилрайн. Филмът на Кроненберг разказва какво се случва между тях през призмата на садо-мазохистични отношения и добавя пикантни подробности, за да привлече зрители. Бях скандализиран – все пак това са реални исторически личности, паметта на които трябва да уважаваме.
Възможно ли е гледането на много филми на ужасите да се отрази сериозно на психиката ни?
Не, разбира се. Страшните истории са много полезни и те ни съпровождат още от деца чрез приказките, митовете и легендите. Чрез тях се учим да преодоляваме страховете си.
Кое клише, свързано с вашата професия, което е повече популярно, отколкото вярно, най-много ви дразни?
Че психиатрите са луди, а психоаналитиците могат да четат мисли.
Препоръчайте ни какво да прочетем, видим или чуем.
Последната книга, която ме впечатли, е Три етажа на Ешкол Нево, а за филм бих препоръчал Изпепелени (2010) на Дени Вилньов, който направо ме отвя. Музиката, която слушам, варира от Дебюси, през старите албуми на Моторхед до нюорлеански джаз. Едно от най-хубавите изпълнения, които въртя постоянно през последната седмица, е кавърът на R.E.M. Drive в изпълнение на Еди Ведър.
