Андрей Паунов за „Януари“: Всяка крачка е избор между човека и вълка

Съновидението Януари оставя следи в съзнанието ни, подобно на дълбоки стъпки в снега. Отправната точка на игралния дебют на Андрей Паунов е пиесата на Радичков, а оттам нататък режисьорът сънува на воля, заиграва се с изконно закодираните в нас екзистенциални страхове и се разхожда в сивата зона между светлината и мрака. Балансираният звук и атмосферичният саундтрак на Иво Паунов обогатяват визуалната среда, която сама по себе си е изключително картинна със своите контрасти между черното и бялото, вниманието към детайла в декорите и спецификите на изолираната локация. Чувството за напрегнато очакване не ни напуска до финалните надписи, а символната същност на персонажите оставя голяма свобода за интерпретация. Всички тези предпоставки ни повеждат на мултижанрово и почти митологично пътешествие навътре в бялата пустош на съзнанието.

След като завършва Кино и телевизионна режисура в НАТФИЗ, Паунов преминава през немалко професии в различни краища на света. Щастливи сме, че е останал верен на киното, защото днес в кариерата му блестят великолепни документални продукции като дебютът му Георги и пеперудите, обрал овациите по множество световни фестивали, Проблемът с комарите и други историиМомчето, което беше цар и филмът за Христо Явашев – Кристо Да ходиш по вода. Видяхме Януари за пръв път в рамките на София Филм Фест, където бе отличен с награда за най-добра режисура, а от 20 януари филмът вече е в кината. Кога и къде можем да го гледаме, проверяваме тук.

През какви трансформации преминава сценарият по време на снимачния процес, каква е тайната на добрата екранизация и как се изработват вкочанени от студа вълци, научаваме от Андрей Паунов в следващите редове.

Защо Януари за първи игрален филм?

Не съм планирал коя идея ще се превърне в първи или втори игрален филм. Предпочитам въобще да не навлизам в тези територии. Януари беше проект, който исках да направя от много отдавна, и просто така се наредиха нещата. Беше по-скоро случайност.

Кога се сблъска с текста за пръв път и под каква форма – с разказа или пиесата?

За първи път гледах театрално представление на 8-годишна възраст в Народния театър, от което не си спомням почти нищо, но помня, че бях много впечатлен. След това през годините съм чел пиесата многократно, но още когато я гледах за пръв път, видях в нея потенциал за филмова адаптация.

Защо избра да заснемеш филма в черно-бяло?

Защото самата история е черно-бяла и има ниво на абстракция в сюжета и героите. За да постигна едно допълнително ниво на условност в тази почти абсурдистка притча, черно-бялото беше зададено още в самото начално на написването на сценария. Същевременно това, че самата история се случва в една снежна, бяла пустия, допълнително допринесе за решението филмът да бъде графичен. Всичко това беше решено на сценарно ниво, а не е последвало визуално решение.


Във филма се виждат препратки към Сиянието и паралели с The Lighthouse. Какво според теб е бъдещето на магическия реализъм и психологическия хорър в българското кино и защо тези жанрове остават до голяма степен неизследвана територия?

Аз не мога да говоря за българското кино като цяло. Това не е моя работа и нямам такъв поглед върху него. Не мисля, че то е хомогенно пространство, което би могло да бъде предвидено. Българското кино е хаотично също като неговото финансиране и отношението на държавата към него.

Относно препратките, във филма има огромен омаж към една от най-известните сцени от един от най-известните филми в историята на киното. Тази заигравка е абсолютно нарочна и драматургично планирана, за да доведе до кулминацията на текста. Там е, за да бъде забелязана, и стои по много откровен и директен начин, въпреки че въобще не преповтаря сцената от оригинала. Тук е напълно преизмислена, направена е по различен начин и в различен контекст.

The 
Lighthouse и Януари са снимани едновременно през зимата на 2019 година. Гледахме филма на Робърт Егърс за пръв път, когато излезе на фестивала в Кан, и да, има доста близости между двата филма, които според мен идват от това, че и двата се занимават с театралната абсурдистска традиция, вдъхновена от Бекет.

Каква беше основната ти мотивация да ограничиш броя на персонажите в сравнение с пиесата и какви бяха предизвикателствата при снимането в толкова камерно пространство?

Това е този Бекетов абсурдистки сетинг, за който говоря: краят на света и последните двама души в него. Най-простата драматургична структура включва двойка персонажи сами в нищото, като по този начин разказването се изчиства до пълен минимализъм. Това не е нещо, което принадлежи на някого или което е моя лична идея. Може да се види във всяко представление на В очакване на Годо по света. Ако опитаме да опростим сюжета още повече, остава само един човек, който води някакъв вид монолог.

Стилът в киното се определя от ограниченията. Колкото повече ограничения имаш, толкова по-наясно си накъде отиваш. Границите ми помагат при работа, а ако ги няма, си ги създавам сам. Възприех минималното пространство като предизвикателство да открия начин филмът да създава чувство за клаустрофобия, но без да всява усещането, че гледаш театрално представление.

Как избрахте локацията? Беше ли замислена предварително?

В сценария локацията беше описана в детайли и много време търсихме нещо, което да можем да пригодим за целта. Съвсем случайно в интернет гледах предаване на някаква местна телевизия и във видеото видях това място. То беше пълно с всички неща, от които се нуждаехме за сценографията. Отидохме да го видим и мястото отговаряше едно към едно на описанието в сценария. Понеже е изоставен хотел, беше пълен с вещи и мебели от 70-те и 80-те години, които оползотворихме директно и така се сдобихме с повечето реквизит за филма.

Защо Нашият сигнал играе толкова важна роля в саундтрака?

Не искам да отнема възможността на всеки зрител да реши защо това е така, но мога да спомена следното: Емил Димитров е не само голяма българска звезда и популярен изпълнител у нас. Той е и представител на идеята за златните години на социализма, за едно почти митично време и от тази гледна точка за мен неговото присъствие има и политически параметри в Януари. Във филма има две песни на Димитров – освен Нашият сигнал сме включили и песента Джулия от френския му албум. Голяма част от българските му песни, включително Моя страна, са първо записани в Париж на френски. Използването на Джулия не е случайно, а решението защо сме избрали тази песен, защо точно от френския период на Емил Димитров и защо филмът завършва с най-големия му хит от последвалата му кариера в България, сме оставили на публиката. Тя трябва да си отговори и на въпросите какво е нашият сигнал, дали е банална препратка, или нещо повече.

Какво за теб е най-важното нещо за постигане на добра екранизация?

Да четеш колкото се може по-малко оригинала. Мисля, че правилният подход е след като първоначално се запознаеш с материала, да не се опитваш да го опресняваш и да пишеш това, което се е утаило в теб. Първосигналните реакции са най-силните, които ще провокира даденият текст. Едва след първоначалното ти усещане към оригинала, можеш да се върнеш към текста, а не обратното – да вземеш материала и да се опитваш да нагодиш към него визия, подход, стил и история.

Как протече преходът от документално към игрално кино при теб? Усещаш ли повече притегателна сила към едното от двете?

Не усещам по-голямо привличане към някое от двете. Те са достатъчно различни, за да могат да съществуват паралелно. Общото е, че се занимават с изображения и визуален език, а оттам нататък има фундаментални разлики в процеса на произвеждане на едното и другото.

Документалното кино се създава от екип от малко хора. Нужно е внимателно наблюдение и чувствителност към истинския свят и към това, което той ти дава, докато игралното кино изисква огромна подготовка и работа с ужасно много различни хора и департаменти; изисква комуникация на визия, работи се в много по-концентриран времеви период и същевременно количеството артистична колаборация е много по-голямо, отколкото в документалния филм. Нито едното, нито другото не намирам за по-интересно. Мисля, че те са две съвсем различни пътеки и това е едно от най-хубавите неща в киното. То ти дава възможност да работиш в различни жанрове. Аз имам и анимационни проекти, които пък нямат нищо общо нито с игралното, нито с документалното.

В разговора на няколко пъти спомена детайли, които са се съхранили от сценария до финалния продукт. До каква степен се промени филма по време на колаборацията с всички тези хора и департаменти, за които говориш?

Изпълнихме някои от нещата, които бяха предварително зададени, по доста методичен план. Същевременно аз работя с широко отворени очи за света и нещата, които се случват около мен. Опитвам се да ги инкорпорирам, ако са подходящи за филма. Сценарият бе внимателно замислен, но по време на снимките се пренаписа няколко пъти. Дописвах и някои детайли по определени сцени малко преди да ги заснемем.

Защо избра да замениш кълвача от оригиналната пиеса с врана?

Това не беше художествено решение – просто такава птица успяхме да намерим. Тя е професионално дресирана птица актьор, даже в момента участва в други филми. Конят също. Кучето пък израсна с нас, докато строяхме декора. Понеже усетихме, че много ни слуша и беше свикнало с терена, в който се разхождаше свободно, решихме да го използваме, вместо да наемаме дресирано животно.

Като заговорихме за животни, по какъв начин са изработени вълците, които виждаме във филма?

Това са специално излети за продукцията скулптури. За да се постигне правилното положение на телата им, трябваше да следим внимателно процеса на изработка и своевременно да правим корекции по тях. След това бяха облечени с истинска козина, добавиха им се очи и всички останали детайли, които ги правят да изглеждат като истински. Беше голяма работа по тези вълци.

Следващата стъпка за теб ще бъде ли отново в художественото кино или ще продължиш с някой документален проект?

В момента работя и по двата фланга. Имам и игрални, и документални проекти в различни фази на развитие. Някои вече вървят към финализиране, монтаж и постпродукция, някои са все още на сценарен етап. В този смисъл следващото ще е това, на което първо му дойде времето.

Спомена и анимационни проекти. Като човек, който се е докоснал до много различни жанрове, какво кино обичаш да гледаш в свободното си време?

Такова, от каквото не ми е скучно, колкото и абстрактно да звучи. Различни неща задържат вниманието на всеки, но доколкото се отнася до мен, общо взето гледам всякакво кино. Нямам някаква особена цедка. Много обичам да гледам стари филми. Имам огромна колекция от класическо кино от 40-те, 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години. Същевременно гледам и NetflixMarvelDC… Вкъщи се гледа всичко.

Кога в истинския живот ни се налага да изберем дали да бъдем човек или вълк?

Ежедневно, на почти всяка една крачка човек взима едно такова решение, дори за най-малкото нещо.

Кога гледаме Януари, проверяваме тук.