Полезната шизофрения
tochka е лейбълът на Антония, който съществува от около година и се появява от естествената необходимост да подписва по някакъв начин дрехите, които прави, за да може да ги продава. Работила е под други имена, а по всичко личи, че вероятността да се появят и нови не е малка, защото “рекламният бизнес вече й е промил мозъка”. Последното, разбира се, е обилно гарнирано със смях и придружено от признанието, че точно този бизнес й осигурява финансовата независимост да прави дрехите, които иска, а не облекло, което трябва да продаде на всяка цена. Възможността да изпадне в състояние на професионална шизофрения между ангажиментите си по каталози, плакати, brand identity, мода, фотография, живопис й се струва като достъпен риск.
“В рекламата успявам да съм по-студена и дистанцирана, да не приемам нещата твърде персонално, докато с модата е точно обратното. Рисувам рядко и само много лични неща, не съм художник.” Казва, че сега, докато чака детето си, й остава повече време да мисли за мода, както и че това е професията, с която се идентифицира.
Японските миниатюри
Твърди, че хората като цяло не я вдъхновяват. Идеите й идват от случки, образи и визия, които, както разбираме впоследствие, с настойчиво постоянство започват да се появяват в ежедневието й. Така се случва с азиатската тема.
“В момента рисувам колекция, вдъхновена от японската миниатюра. Надявам се да я завърша до пролетта. Искам да е много живописна и подчинена на смесването на различни материи, цветове, много, много цветя”. В колекцията ще има кимона, халати, рокли, а азиатското вдъхновение не престава да се навърта в ежедневието й – календари с японски рисунки, светлината в градината на Японския хотел, докато веднъж отивала на басейн, филмите на Уон Карвай, който “най-добре от всички може да улови момента на вдъхновението”. Докато вървим по Пиротска, след като сме обиколили магазините за платове в търсене на материали за колекцията, на тротоара намираме най-ярко оцветената пеперуда, която аз, градско дете, съм виждал в живота си. Крилото на насекомото с подозрително азиатска окраска е наранено. Антония я носи върху ръката си през целия път. Отстрани изглежда така, сякаш я е опитомила.
Дрехите като баници
“Много мразя модата като консумация, така както се схваща от много хора тук. Когато лейбълът стане по значим от дрехата дори при марки от нисък клас. В същото време малките лейбъли се възприемат като някаква невиждана екзотика и нямат почти никаква презентация в списанията.”
Модата като бързо хранене, централна тема за индустрията и критиката й от десетилетия, модата като McDonald’s – на местна почва това звучи странно. Модата като баница с извара – това вече е точно. Унификацията е неизбежна и проблемът на тези, които търсят собствен стил и идентичност, е, че тук като че ли нямат много алтернативи, което признава и Антония.
“Много са малко дизайнерите, които работят активно в България. Категорията на независимия дизайн и малките лейбъли трябва да се разрасне, за да придобие смисъл и сила. Единствено Вероника от Totally Erected работи системно върху марката си и вдига шум.”
Дрехите като образи
“Можеш да разсъждаваш за дрехата като за дреха, но можеш да мислиш за нея и като за част от образ.” Това сякаш е мантрата на Антония. Шиенето на дрехи заради тенденции не е нещо, което може да си позволи. Умението й да прави облекло е само един от нейните инструменти за създаване на образи. Начинът, по който мисли за идентичности в модата, изглежда донякъде повлиян от работата й в рекламата. Приликите приключват там.
За да прави имидж за някого, задължително условие е човекът да й харесва. “Бих правила имидж за музикални изпълнители, но мисля, че ми трябва още време, да покажа какво мога, за да заслужа доверието им, такава съвместна работа е свързана с пълно доверяване. В България има дефицит на смели имиджи. Хората имат нужда да виждат образи, които са далече от познатото. Това, разбира се, трябва да е част от завършена идентичност, която е устойчива. Нашите звезди си сменят имиджите като дрехи, което не е правилно.”
