През 1964 Пазолини изненадва със стриктно библейския Евангелие според Матей. Режисьорът се придържа плътно към текста, като твърди, че адаптация не би могла да постигне висините му. С Кентърбърийски разкази (1972) обаче Пазолини се надсмива над организираната религия, а филмът е с лековат характер и е поднесен с много хумор, ексцес, голота и преднамерена простота. Последният му филм е крайният, визуално провокативен и наситен със символика Сало или 120-те дни на Содом (1974). Критикува политическата корупция, консуматорското общество, нихилизма, капитализма, тоталитаризма и използва езика на садизма, провокацията, сексуалността. Филмът излиза 3 седмици след убийството на режисьора – прегазен от собствената му кола, бит и запален.
Провокативен, артистичен, комунист, критик на християнските демократични ценности и консумеризма, гей и защитник на правата на жените, Пиер Паоло Пазолини е силно ерудиран човек, който използва филмите си, за да говори на хората на разбираем език – затова и най-често в тях не участват професионални актьори, езикът е достъпен, но и еклектично преплита религиозни текстове, класическа музика, американски блус, еротика и политически идеи в тях. И до днес няма единодушно мнение дали е убит от ревнив любовник, десни активисти или смъртта му е провокирана от икономически интереси, които е засегнал.
Какво да гледате: Мама Рома (1962), Евангелие според Матей (1964), Теорема (1968), Сало (1974)
T
Роден в семейство на поет и писателка, Тарковски е обърнат към изкуството през целия си живот. За него именно изкуството е висшият инструмент на човека да създава и анализира доброто, красотата, любовта, да извисява духа си и да достигне Бога. Темата за божественото, религиозната възвишеност присъства във филмите на Тарковски – от красивата, почти безмълвна притча за майстора на икони от XV век Андрей Рубльов (1966), през фантастичните Соларис (1972) и Сталкер (1979), до последните му, дискретно автобиографични филми Носталгия (1983) и Жертвоприношение (1986).
Тарковски е не просто талантлив режисьор, а и философ на киното, художник на филми с поетичен подход, чиито творби провокират зрителя да се вглъби в себе си, потапяйки се в красотата и поставяйки се в ситуация не само на наблюдател, но и на участник и анализатор на посланията – директни и дискретни. Сред основните похвати на Андрей Тарковски са продължителните неми сцени, които привидно се проточват повече от необходимото, но по този начин потапят зрителя в наратива, вадят го от зоната на комфорт, а след като премине чувството на неудобство, остават въпросите и отговорите, които всеки сам намира у себе си. Черният кон върху белия сняг, измиването на четките в потока, кучето в калната локва – елементи, върху които спираме вниманието си, за да пуснем на воля съзнанието, престъпвайки границата между будно състояние и мечтателност.
Темата за духовността, връзката с миналото като проводник на бъдещето, приемането и представянето на човека като личност, одухотворена сама по себе си, е в разрез с комунистическата идеология и за Тарковски става все по-трудно да реализира филмите си в родината. В края на 70-те години той емигрира в Италия, където завършва Носталгия и решава, че не може да се върне в Съветския съюз, ако иска да твори свободно. Последния си филм Жертвоприношение – директен разговор на твореца с Бог, Тарковски снима в Швеция и умира от рак малко след излизането му. Филмът печели голямата награда на фестивала в Кан, а Андрей Тарковски е признат за един от най-значимите режисьори в историята на киното. Със силата на откровена изповед е книгата му Уловеното време (Колибри, 2019), в която Тарковски разказва за изкуството си и разглежда значимостта на изкуството изобщо, отношенията му с властта, както и аспектите на творческия процес.
Какво да гледате: Иваново детство (1962), Андрей Рубльов (1966), Сталкер (1979), Жертвоприношение (1986)