„Барби“ на Грета Гъруиг и екзистенциалната криза на съвременната жена

Дойде моментът, за който целокупният интернет ни подготвя от няколко месеца насам: паралелната премиера на два коренноразлични филма, каквато не е имало от едновременното излизане на Тъмния рицар и Мама Mиа насам. Нетърпението за новия Барби филм обаче като че ли надделя над Опенхаймер, било то заради режисьорската намеса на Грета Гъруиг (Лейдибърд, Малки жени), звездния състав, начело с Марго Роби и Райън Гослинг, или заради изключителната му визия, която аплодираме още от излизането на първия трейлър.

Доволни сме да открием кадрите от първоначалния тийзър за Барби в окончателния монтаж. Пародията на 2001: Една одисея в космоса на Кубрик служи за откриваща сцена и без да пести от конкретика ни въвежда директно в основните проблеми, в които предстои да навлезем още по-дълбоко. Стилизирани кадри ни срещат с титулната героиня още преди да се пренесем в нейния свят и вече сме в крак с тона на филма, докато опознаваме персонажа на Марго Роби по-добре. Постепенно обаче научаваме, че „Стереотипната Барби“, както всички я наричат поради изобилието на всякакви вариации на знаковата кукла („В света на Барби жените могат да бъдат всичко!“), крие тайни съмнения от философско естество, които вероятно се дължат на притежателката ѝ. На помощ се притичва Странното Барби на Кейт Маккинън, която влиза в ролята на архетипа на „шамана на племето“, жрицата на истината, всезнаещата носителка на мъдростта, благодарение на която Барби-Роби прекосява границата с истинския свят в търсене на момичето, което си играе с нея малко по-грубо, отколкото би трябвало. Към нея обаче се присъединява и Кен и сблъсъкът му с патриархата довежда до крайни последствия, които заплашват да унищожат света, какъвто го познаваме.

Поднасяме специални адмирации за главния оператор Родриго Прието и художника на продукцията Сара Грийнууд за изграждането на имагинерния куклен свят, несравним с нищо друго, което сме виждали досега както на малкия, така и на големия екран. Когато Hereditary на Ари Астер представи визуална среда, подобна на куклена къща, бяхме заинтригувани, но в Барби този мотив (съвсем логично) е изведен на ново ниво. От сградите без стени до пастмасовите вълни на плажа, декора на лентата смайва с изчистените си пастелни цветове и изобретателните детайли в дизайна.

Не е изнеада, че Ноа Баумбах също е замесен, макар и като съавтор на сценария. Няма съмнение, че неговият естетически усет – все пак неведнъж е работил с краля на симетрията и майстора на композицията Уес Андерсън – навярно има някакъв принос за цялостната визуална насоченост на Барби. Гъруиг се възползва максимално от възможностите, предоставени от терена, и борави с движенията на героите в пространството около тях умело, свободно и хумористично и не пропуска да излезе извън рамките на първосигналните асоциации.

Единствено незапознатите с досегашното творчество на Грета Гъруиг биха останали изненадани от изявените феминистки послания за равенство и овластяване, които тя успява да съчетае успешно с бонбоненорозова фантазия и дори с няколко хореографирани музикални изпълнения. При все това оставаме с усещането, че силата на прогресивната идея избледнява и постепенно се губи в претрупаното действие, оставайки единствено в остроумните монолози. Проблематиката, свързана с нереалистичното очакване за красотата на жените, вградено в разбиранията ни още от ранна детска възраст, се споменава в някои от диалозите, но не намира разрешение нито в развитието на героите, нито в сюжетен план и претенцията за мощно социално въздействие не оправдава очакванията на по-взискателната публика.

Въпреки недостатъците си Барби предоставя чиста проба забавление по осъзнат и самокритичен начин. Екзистенциалните въпроси, замесени в основната фабула, крият риск да звучат самоцелно, но Гъруиг спасява положението с чувство за хумор и самоирония, поставяйки персонажите в почти абсурдни ситуации и морални дилеми. Идеята за кукла в екзистенциална криза е смешна сама по себе си, а терзанията на Барби са изразени по креативни начини: петите ѝ падат на земята, тя губи способността си да се „телепортира“ автоматично там, където иска да отиде, а над непоклатимата ѝ усмивка, достойна за корица на списание, се прокрадва сълза. Най-малките неща, които ни правят хора, са изразени в целия си парадоксален блясък и осмиват стремежа ни към недостижимо съвършенство.

Един от основните проблеми на филма е липсата на достатъчно ясна целева аудитория. Подходящ ли е за деца и подрастващи? Търси ли одобрението предимно на феминистки настроените зрители? Залага ли на носталгията или се стреми да привлече нов тип публика? За съжаление е трудно да отговорим на тези въпроси. Хуморът на места удря право в целта, но в други моменти стои леко по детски глуповато, създавайки алюзия с игрална продукция на Дисни от 2000-ните години. От друга страна има някакъв смисъл в това решение, предвид, че целият филм напомня на детска игра. Това важи дори когато действието се пренася в реалния свят реакциите на героите са преувеличени и комични, което пък допринася за контраста между контролираното съществуване, съобразено със социалните норми, с взимането на съзнателни решения – тема, която силно вълнува Гъруиг както в Барби, така и в другите ѝ киноначинания. При всички случаи сюжетната линия за бракуваните Барби кукли, както и в тънките мета-коментари и скрити намеци откриваме интелигентни препратки, които радват най-наблюдателните сред нас и извикват усмивки на лицата ни.

Светът на Барби е светът на жените. В техните ръце е политиката, науката, журналистиката, изкуствата, хуманитаристиката – обобщено с няколко думи, в техните ръце е цялата власт. Разбира се, веднага откриваме търсения контраст с познатия ни, „мъжки“ свят и това автоматично превръща образа на Кен в благодатен материал за основен злодей на лентата. Именно затова е разочароващо, че неговата история остава на повърхностно ниво – въпреки че получава най-добрата песен в целия филм. Така или иначе той е използван като инструмент за изобличаването на социалното лицемерие. „Вие не се справяте с патриархата много добре“, казва той на работодател, който отказва да го наеме. „Не“, поправя го корпоративният работник, „Патриархални сме до дупка, но сме се научили да го прикриваме още по-добре“. Темата за чупливостта на мъжкото его и комплексите за малоценност, породени от ниска самооценка и желание да докажеш себе си като по-силния пол, намират израз в поведението на героя и неговата де-еволюция по-нататък.

Несъмнено най-яркият монолог е този на Америка Ферера, в който тя възкликва: „От нас се иска винаги да бъдем невероятни, но някак си същеверемнно всеки път го правим по грешния начин“. Желанието да бъдеш харесвана, за да бъдеш допусната като достойна част от обществото, е толкова абсурдно и ненужно, още повече когато изисква напомняне, че е възможно да бъдещ пълноценен човек, без да се налага да угаждаш на мъжката си половинка. Същевременно реакциите на конформизъм и съгласие са се превърнали в рефлекс и е трудно да намериш смелостта да се докажеш като личност, без да се съобразяваш със стереотипи и предразсъдъци, неподхождащи на времето, в което живеем, но за съжаление все така актуални.

При всички случаи дори и да не оправдава очакванията на сто процента, Барби предразполага дори и най-консервативните зрители да погледнат от страната на доброто и да открият това, което прави човека истински човек – състраданието, толерантността, съпричастността и прошката, но и свободата на индивидуалност, която ни отличава едни от други. Чупим конвейерната лента и избираме себе си – такива, каквито душата ни шепне, че сме наистина. В крайна сметка масовото производство е само за куклите, а дори и те жадуват за глътка свобода.

Кога и къде гледаме Барби, проверяваме тук.