„Близо“ на Лукас Донт и онова порастване, за което не говорим
Обичаме да обличаме юношеството в ярките цветове на безгрижието, топлите летни следобеди на ваканциите, първите любовни трепети, игрите на двора, ледените сокчета, карането на колело по пустите улици на квартала и изпълнените със смях и закачки преспивания у приятели. Вкопчени в носталгията по красивата страна на детството, ние често забравяме, че това е и периодът на първите разочарования и тревоги, първите сблъсъци с неприемането и нефилтрираната жестокост на връстниците ни.
Съзряването е изпъстрено с прободни рани, които зарастват бавно, а понякога не зарастват изобщо. Филмът на Лукас Донт обаче не се страхува да изобличи теми, за които говорим трудно. Теми, свързани с болката, която просто не можем да приемем, че нашите деца могат да изпитват.
Лео и Реми са най-добри приятели, толкова близки, че са на практика неразделни. Двамата прекарват лятото си съвсем по детски, в игри, тичане през полето и задушевни разговори до късно през нощта. С началото на гимназията и започването на учебната година обаче в отношенията им зейва пропаст. Група момичета директно задават въпроса, който се върти в главите на всички в новия им клас: „Абе, вие гаджета ли сте?“. Реакцията на Лео е доста по-остра от тази на Реми и това се оказва първата пукнатина между двамата, която продължава да се разширява постепенно. В желанието си да се сближи с останалите младежи, Лео се захваща с хокей на лед, възприема по-грубото поведение на другите момчета от класа и систематично започва да страни от Реми, което пък предизвиква объркването на другото момче. Разклатените им взаимоотношения достигат до напрегната кулминация, която преобръща целия свят на двамата приятели.
Близо е безкрайно докосващ, затрогващ филм, който не се стреми да търси отговори, а по-скоро да повдигне важни въпроси. С видимо ясен спомен за това какво е да си на 13 и да се бориш със съмненията си и старанието си да се впишеш в социалната среда, Донт изобличава истинското лице на детската невинност, която така обичаме да идеализираме и която разглеждаме като абсолютна чистота. В действителност тя често се оказва по-скоро отражение на собствената ни ценностна система и затвърждаването на архетипи, присъстващи повече в изкуството, отколкото в истинския живот. Лентата доразвива тази проблематика, изтъквайки, че доколкото изобщо невинността успява да се запази до тийнейджърството, непреодолимата младежка тенденция към конформизъм в училищна среда неизбежно я строшава на парченца.
Стремежът към уеднаквяване, към вписване в групата е породен преди всичко от самотата на юношеството, която идва с откъсването от семейството и постепенното придобиване на самостоятелност. Независимо дали стереотипите, които налагат търсенето на своеобразна цялост с множеството, са породени от разбиранията и предразсъдъците на родителите, или са наложени от учебната система, в Близо виждаме как този конформизъм и реакцията срещу него водят до изключително крайни реакции без мисъл за последствията. Изправени на прага на граничния период, в който все още нямаме пълната способност да поемем отговорност за действията си, но все пак сме достатъчно автономни, за да попадаме в ситуации, които го изискват, ние изпадаме в изолация, която на свой ред отново ни връща към тази непосилна самота. Лукас Донт обаче разглежда проблема деликатно, с емпатия, разбиране и по изключително човешки начин.
Проследяваме драмата на това рушащо се приятелство по-скоро чрез неизреченото или недоизказаното. Тук блесват невероятните актьорски изпълнения на младите Идън Дамбрин и Густав Девеле, които поднасят напълно изведени и пълнокръвни персонажи с богати емоционални палитри. С цветовете на тази сурова младежка чувствителност се облива нежната картина на една неописуема близост, но и на трудностите и очакванията, които се опитват да потиснат нейните прояви. Съвсем ненатрапчиво Донт прокарва нишката на токсичната мъжественост. В едно момче, особено пък тийнейджър, по подразбиране се търси хлапашкото, грубовато поведение към другите, а емоциите следва да бъдат прикрити, стаени и преглътнати напълно. Ако случайно си позволи някаква нежност, момчето се превръща в мишена за хомофобски нападки, подигравки, които, макар и детински и необмислени, могат да нанесат непоправими последици върху неговата психика.
Близо е майсторски изграден още на сценарно ниво. Диалозите между момчетата са достоверни и докато двамата разговарят за плановете си за бъдещето, разказват сънищата си един на друг, мечтаят и се шегуват, ние се пренасяме в собственото си детство, което, ако сме били достатъчно големи късметлии, сме споделяли със своите близки приятели. Разбира се, осезаем е и нюансът на първото хлътване, недоосъзнатите любовни трепети, които все още търсят своята форма и посока, но те се оказват едностранни и разочарованието добавя допълнителен слой към и без това многопластовите отношения между героите, озвучени от прекрасната музика на Валентин Хаджадж.
Загубата и справянето с нея, непоправимият разрив, който не позволява връщане назад, и неизбежно последвалото чувство за вина също присъстват като водещи теми във филма. Усещането, че оставаш неразбран и изоставен да се давиш в угризенията си и неспособността да споделиш мислите си с някого, предизвиква буря от гняв и тъга, чието изцеление е единствено времето. Преди обаче да се остави на лечебните му способности, Лео трябва да се изправи пред Реми за последен път и да си прости, но не наяве, а в собствените си чувства и спомени.
Освен на комплексната тематика, която доминира сред множеството положителни качества на лентата, е нужно да обърнем специално внимание на кинематографията. Операторът Франк ван ден Еден борави с голямо количество близки планове, особено в по-съкровените моменти между момчетата, визуално тълкувайки близостта в най-буквалното ѝ значение. Лекото поклащане на камерата в заснетите от ръка кадри внушава непринуденост, пренася ни директно в живота на героите и срива бариерата между зрител и екран. Може би това е и една от причините да усещаме Близо толкова интимен и личен, сякаш е част от нашите собствени спомени.
Преглъщаме сладко-горчивата носталгичност на филма с удоволствие, попиваме красотата на динамично заснетите пасторални пейзажи и изчистените дизайни на декорите и без да осъзнаваме, подчиняваме емоциите си на цветовата палитра. Забелязва се промяна в цвета в отражение на разпадащите се взаимоотношения на двамата приятели и докато първата половина на филма е решена в предимно топли нюанси, през втория акт преобладава синьото, но само за да бъде изместено от червените и зелените тонове с наближаването на финала.
Това внимание към детайла заслужава адмирации и неслучайно Близо е удостоен с голямата награда на филмовия фестивал в Кан и е номиниран за Оскар за най-добър чуждоезичен филм. Очакваме резултатите и от Европейската филмова награда на публиката LUX, за която Близо се бори с филми като Идиотският триъгълник и Алкарас. Можем да гледаме награждаването на живо тук.
Следващата прожекция на Близо е на 15 юни от 20:00 в кино Одеон, а за други предстоящи излъчвания на филма следим тук.
