Боксът в изкуството

В боксовите зали се проповядват ценности като уважение, смелост, тактическа мисъл, хитрост и кураж. И макар на пръв поглед боксът и изкуството да са диаметрално противоположни поприща (изкуството се опитва да извиси съзнанието, а боксът – директно да го рестартира), двете имат немалко общи неща. Затова не е чудно, че боксът се е превърнал във вдъхновител на много журналистически и литературни текстове, филми, пиеси, песни и визуални изкуства, а пък на боксовия мач е отредена свръхсимволика. Той става метафора за всичко противостоящо: борбата между идеали, идеи и ценности, а в определени исторически етапи – и между раси, класи и политики.

"Няма недостижими върхове – това е доказано отдавна", казва Пол Галико, американски новелист, започнал кариерата си като млад репортер в спортната секция на вестник New York Daily News. Като такъв през 1923 той се срещнал с шампиона тежка категория Джак Демпси, когото помолил за необичайна услуга. Бидейки новак в сферата на бойните спортове, Галико се опасявал, че не би могъл да напише нито ред за бокса с „дълбочина и разбиране“, без да е усетил преживяването от първа ръка. Ето защо Галико се обърнал към Демпси с желанието да се изправят един срещу друг на ринга. Единствената молба – шампионът да пощади тялото му и да го удря само в областта на главата. Последвал нокаут за по-малко от минута с един-единствен удар в носа, който журналистът описва като "ужасна експлозия в дълбините на черепа, последвана от ярка светлина, усещане за разкъсване на парчета, а след това – тъмнина".

Пол Галико е един от многото писатели, вкусили красотата на бойните спортове и по-конкретно – на бокса. Френският екзистенциалист (макар самият той многократно да е отричал тази си философия) Албер Камю е бил боксьор аматьор, преди да бъде покосен от туберкулоза и да му се наложи завинаги да се откаже от спорта. Норман Мейлър се е изправил пред боксьора в тежка категория Хосе Торес. Световноизвестен с романа си Голите и мъртвите, посветен на Втората световна война, двукратният носител на Пулицър Мейлър имал славата и на запален по бокса и насилието писател. През 1974 потеглил, заедно с Мохамед Али и Джордж Форман, към Киншаса, Заир, за да наблюдава боя за милиони долари, който впоследствие описва в книгата си The Fight. Мъжкарят на американската литература Ърнест Хемингуей пък неуморно тормозел поета Езра Паунд да нахлузи ръкавици и да се боксира с двойно по-тежкия писател в Парижкия му апартамент. Боксът, както и сюжетите от разказите на Хемингуей, свързани с бикоборство, преднамерено описват вкоренената в мъжа кръвожадност, за която Хемингуей не просто отказвал да се извини, а напротив – допълнително преекспонирал. Джак Демпси, който прекарал известно време в Париж през 20-те, обаче не оценява високо боксьорските умения на Хемингуей: "Имаше много американци в Париж и правехме спаринги с някои от тях. Но имаше и един приятел, с когото не бих се замесил. Това беше Хемингуей. Тогава беше на около 25, в добра форма, но аз умеех да "разчитам" хората, или поне мъжете, с голяма точност. Имах усещането, че Хемингуей, който действително вярваше, че може да се боксира, ще изскочи от своя ъгъл като луд. За да го спра, трябваше да го нараня, а аз не исках. Затова и не се боксирах с него". Джордж Плимптън обаче, в търсене на опит от "първа ръка", подобно на Галико, е заставал на противоположния ъгъл на ринга срещу бившия шампион Арчи Мур, който, разбира се, разкървавил носа на писателя, а Артър Конан Дойл, наред с множеството истории, свързани пряко или косвено с бокса, направил и най-популярния си герой Шерлок Холмс аматьор в спорта.

"Всички велики поети е трябвало да бъдат боксьори", е казал Мохамед Али. "Вземете Кийтс и Шели например. Били са страхотни поети, но са умрели млади. Знаете ли защо? Защото не са тренирали." Али обаче е прав само за Шели. Джон Кийтс, едно от знаменитите пера на Романтизма, е бил ентусиазиран уличен боксьор. Байрон (другата емблема на същата епоха) е тренирал с един от великите боксови шампиони на своето време. Поетът дори е правил спаринг в утрото преди погребението на собствената си майка, но не от жестокост или липса на емоция, а защото боксът е "балсам за духа". В своята стая в Кембридж Байрон е държал колаж от изрезки за най-великите боксьори по онова време. Бил е винаги добре дошъл в компанията на бившия шампион "Джентълмена" Джон Джаксън, когото наричал свой "телесен пастор и владетел". Байрон и Кийтс обаче не са били единствените поети, влюбени в бокса. Джон Клеър, Джон Хамилтън Рейнолдс и Томас Мур също споделяли страстта към прави, крошета и ъперкъти в подходяща комбинация.