Бони Бонев: Фотографията е рисуване със светлина, а рисуването е свобода

Снимка: Цветелина Делийска

По случай изложбата Невидима София се срещнахме с редица архитекти, урбанисти и специалисти по темата за опазването на архитектурното наследство на столицата. В настоящата рубрика се запознаваме с лицата зад черно-белите фотографии в експозицията, като дойде ред и за срещата ни с предпоследния артист, участвал в проекта. Бони Бонев е електронен инженер и фотограф с над 20 години опит, но в семейната, репортажната и сватбената фотография. Той е работил както в България, така и в Европа, като за тези две десетилетия е организирал 6 самостоятелни и над 30 колективни изложби, сред които са и първата експозиция за сватбена фотография в България.

С проекта Невидима София Бонев отново се завръща към темата за духа на София, но този път фокусът е върху архитектурата и онази стара, не толкова разпознаваема и леко забравена част от столицата. В разговора ни с него научваме защо той избира да заснеме стара София през нощта, какво дава начало на неговата дълга история със старите сгради и в кой разказ той открива отговор на въпроса – защо избираме да не забелязваме разрухата?

Занимаваш се предимно със сватбена фотография, която изисква прецизно планиране на всеки кадър. По какво си приличаше и по какво се различаваше подходът ти при работата по изложбата Невидима София?

Сватбената фотография за мен е предимно импровизация във всеки аспект. Реално не съм планирал нищо, идеите ми идваха, докато гледах сградите. Относно самото заснемане – сватбената фотография обединява всички жанрове – портрет, репортаж, макро, пейзаж, интериор и екстериор. За да си добър сватбен фотограф, трябва преди всичко да си добър фотограф във всички области.

Във фотографиите ти виждаме голяма свобода и експериментиране с различни ефекти. Каква идея стои зад тези кадри?

Обичам да снимам с ниски скорости на затвора. Така можеш да предадеш усещане за промяна в пространствено-времевия континуум дори и в статичен кадър. Фотографията е рисуване със светлина, а рисуването е свобода.

Имаше ли опит с мобилната фотография преди този проект? По какво се различава тя за теб от работата с фотографска техника?

Снимам често с телефон. Реално няма голяма разлика – в съвременните телефони има вградени все по-добри камери. Важно е устройството да има пълен ръчен контрол на всички параметри, за да можеш да експериментираш. Разбира се, при професионалната фотографска техника човек може да използва различни обективи и аксесоари, също така сензорът на камерите е значително по-голям и качеството по-високо, но като цяло фотографският процес е същият.

До каква степен забелязваш тенденция за по-голямо навлизане на мобилната фотография в индустрията?

Както казах, няма съществена разлика, просто мобилните устройства са много по-компактни и удобни. Също така софтуерът става все по-добър и на практика тушира някои хардуерни слабости.  Мобилната фотография навлиза все повече във всички области, в които качеството е достатъчно добро, а бързината на обработка и трансфер е от първостепенна важност.

Кое е любимото ти място в София, ако имаш такова?

Имам няколко любими места, но едно от тях е улица „Малко Търново“, най-малката улица в София. Има уникална перспектива, гледана от долу нагоре. Обичам да снимам сватбени сесии там.

Какво провокира въображението ти по време на работата по изложбата?

Обичам нощна София и още отначало реших, че ще снимам през нощта. Тогава естествената светлина е малко и може да се усети духът на човешкото присъствие в светлините, запалени от хората. Гледайки старите сгради, почувствах,че искам да оживеят и да покажат истинското си лице и характер.

Как се промени отношението ти към старите сгради на столицата по време на проекта?

Аз имам дълга история със старите сгради в София. В началото на 90-те като студент работех и като брокер на недвижими имоти. Случвало ми се е много често да продавам апартаменти в стари кооперации в центъра. Винаги съм се питал какво ли са видели стените им, какви  хора са живели там, какви съдби и спомени са запечатани в тези машини на времето. Някъде през 1994-та бях написал разказ, в който един брокер на недвижими имоти отива на оглед в  стара къща, но тя го пленява и не го пуска да излезе, защото ѝ е писнало да я препродават и съсипват през годините.

Кое пустеещо място в града искаш да видиш изпълнено с живот?

Определено къпалнята Мария Луиза. Видях я пълна с живот в снимки, направени на цветен филм Агфа през 1943 г. от кмета инж. Иван Иванов, и съм бесен, че е така разсипана и унищожена сега. Това е истинско престъпление.

Защо според теб избираме да не забелязваме разрухата?

Защото сме се превърнали материални егоисти, затворени в собственото си битие. Има един разказ на Джеймс Балард – Златният век. В недалечното бъдеще хората дотолкова са се изолирали в материалният свят, че са получили това, което заслужават. Малки безлични кутийки, разделени с шперплат.

Как според теб може проблемът за опазването на архитектурното наследство ефективно да попадне в центъра на общественото внимание?

Чрез силен обществен натиск и действия на градската управа. Такива изложби са изключително ценни в този аспект, защото отварят очите и душите на хората.

По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.

Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.

От 28 ноември до 7 декември в галерията на открито пред Народния театър Иван Вазов разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но рушащи се сгради – еталони за изящество и култура, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов и Георги Андинов, създадени специално за изложбата.