Бриколаж от парцали и лепило. Тръгваме от началото | Непреходните театри на София

Автор: Стефанѝ Стоева
Плакат: Театър 199

От 26 март до 3 април в галерия nOva art space проследяваме историята на култовите софийски театрални сцени с изложбата Непреходните театри на София.

От 7 до 19 април изложбата гостува в The Mall.

Към кого се обръщаме, когато имаме въпрос за театър? Тук цепим малък прорез у металната кутия в историята на древното изкуство и търсим с очи и думи. Срещаме се с с проф. д.н. Николай Йорданов, който ни води по следите му – от театрални свади до политически сцени, от естетика до истина и обратно.

Българският театър появява ли се като изкуство или като необходимост – място, където обществото е трябвало да се види и назове?
Театърът по българските земи се появява през 19. век и се превръща в част от модерния светски етикет. Раждащата се българска нация открива репрезентацията си чрез сценичната изява – театърът в онзи исторически момент се явява образът, механизмът, институцията на репрезентацията, от която се нуждае един нов актьор на историческата сцена. В този смисъл театърът е бил необходимост, която не е могла да бъде заместена от нищо друго за българите по онова време. Ето защо всичко показвано на сцената е било възприемано с една вече необяснима за нас сериозност, към която не бива да се отнасяме с ирония или снизхождение, въпреки залепените бради и мустаци, донесените от къщи дрехи и мъждукащите свещи. Точно в този бриколаж от парцали и лепило, от битов реквизит и побългарени общоевропейски сюжети, от аматьорство и подражание, от гордост и предразсъдъци, се ражда не само театърът като феномен в България, но и самата българска модерност.

Когато искаме да питаме за театър, към какво и кого трябва да се обръщаме? Кой одобрява историята и слага печат вярно? 
Няма „министерство на истината“. Историята се пише от различни изследователи и в различни епохи. Тя може да бъде реконструирана от документи, снимки, мемоари и други носители на памет, но винаги е интерпретация, зависеща от този, който я поднася. Все пак, съществуват исторически разкази, които полагат своята представа върху щателни проучвания и контекстуални осмисления, и такива, които са произволни или спекулативни. Би следвало да ги различаваме.

Срещу какво се бунтува съвременният театър? 
Е, това е много труден за категоричен отговор въпрос, защото съвременният театър не е нещо еднородно. Съществуват различни стратегии на поведение, отстоявани от театралните формации и от отделните творци. Някои от тях се бунтуват, други се движат по линия на конформизма. Бунтът поначало е по-характерен за независимата сцена и артистите на свободна практика. Но това не бива да бъде приемано аксиоматично. Лично аз вярвам, че театърът е мощно средство за изразяване на гражданска позиция. В същото време особено ценя и бунта срещу превръщането на изкуството просто в стока, която трябва да се продаде на всяка цена. Именно отстояването на собствените убеждения и естетическо кредо, според мен, е най-важното днес в един свят, в който лесно приемаме, че всичко е релативно и че anything goes.

Знанието е и градител и опустошител. Кога академичното започва да пречи на артистичното? 
Съвременният актьор, режисьор или сценограф не може без усвояването на професионални знания и умения. Дали това ще стане в академична среда или в самата практика, не е от решаващо значение. Знаем за блестящи актьори, които не са завършили театрално училище. Не само в изкуството, а и във всяка една сфера на живота, знанието започва да пречи на креативността, когато се превърне в рутина, в следване единствено на познати модели и представи. Една от най-хубавите български класически пиеси – „Майстори“ на Рачо Стоянов, е изградена тъкмо върху неразрешимия естетически конфликт между традицията (която свързваме с академичното) и новаторството в изкуството (свързано с артистичната креативност).

Кои са най-интересните спорове в българската театрална история?
Спорове и битки колкото щеш. Най-значими за мен са естетическите противопоставяния за това в каква посока трябва да се развиват българската драматургия и сцена. Много важен в началото на миналия век например е конфликтът между кръга „Мисъл“ и Иван Вазов, защото това е дебат за ценностите в българската литература и култура. След Първата световна война пък Елин Пелин пише статията „Защо не ми се ходи в Народния театър?“, посочвайки остарелия репертоар и липсата на добра режисура, на която Вазов отговаря, защитавайки неговата художествена политика, а в спора се включва и Гео Милев, който е много по-краен от Елин Пелин. Всъщност това отново е идеен спор в ситуация на радикални промени в цялата българска култура. Театърът ни тогава търси нови посоки за своето развитие и наистина те идват по линия на налагането на нова репертоарна политика и на водещата естетическа позиция на режисьора.

Миналото на българския театър, по-често история на съпротива ли е, или на приспособяване?
И приспособяването към конюнктурата, и съпротивите срещу властта са били част от миналото на българския театър. Няма точна везна, за да отсечем какво преобладава. Но запомнящи се, естествено, са актовете на съпротива. Те ни помагат да осмислим например стойностните постижения по времето на комунизма. Всъщност всички по-значими имена от българската драматургия и сценична практика през тези десетилетия са имали свои стратегии на съпротива спрямо наложените догми на социалистическия реализъм. Това са били различни съпротиви – естетически, идейни, етични, личностни. Но в крайна сметка това, което днес възприемаме като ценно наследство от онази епоха е именно резултат от някаква съпротива.

Какво българският театър помни прекалено добре – и какво системно забравя?
Пазим истории най-вече за големите актьори от миналото, за които се преразказват спомени, но много често те са поднесени като легенди, без да можем да разберем какво всъщност е било определящо за тяхното изкуство на сцената. А въпросът за паметта е много важен, защото именно съхраняването на миналото под формата на специализирани изследвания, летописи, архиви, библиотеки, медиатеки и т.н. говори за културното равнище на едно общество. И тук, нека веднага да кажем, все още сме длъжници на миналото на българския театър. Дигитализацията ни дава огромни възможности за съхраняване на материалните следи от театралната дейност. Но за да бъде направена така, както това можем да видим при онлайн театрални архиви и енциклопедии в други европейски страни, са необходими ресурси, които обикновено се оказват неналични.

Кои чужди влияния са били най-плодотворни – и кои са останали повърхностни цитати? 
Всъщност този въпрос е валиден за култура, която мисли себе си преди всичко в националните си граници и в националния си език. Спрямо българската култура това се отнася най-вече за десетилетията, най-общо казано, от средата на 19. до средата на 20 век. По това време можем ясно да видим как българският театър заимства европейски модели  – най-вече от страни като Германия, Франция, Италия, Русия, също от съседните балкански страни. И те са били наистина плодотворни, защото са допринесли за развитието на българската драматургия, за усвояването на актьорски, режисьорски, сценографски и хореографски техники. Най-респектиращите с архитектурните си решения театрални сгради в България – на Народния театър, на театъра в Русе – са дело на австрийски архитекти. След Втората световна война вече не можем да мислим театъра ни единствено като национална културна практика – той става част от култура, моделирана от съветския идеологически диктат. Това пак е културно влияние, но, според мен, пагубно за българския театър. То променя естествения ход на неговото развитие и го отделя от естествения му притегателен център, към който е гравитирал до този момент – Централна и Западна Европа.

Какво е лицето на цензурата днес?  
Слава богу, днес няма политическа или идеологическа цензура в България. Проблемът е, че субсидиите за държавните театри (които остават гръбнака на театралната ни система) зависят най-вече от постъпленията от продадените билети и затова те поставят естетическите си цели на по-заден план, за да се приспособят към масовия вкус. Това също е своеобразна цензура, която налага своите ограничения. От друга страна, подкрепите за независими продукции са доста ограничени, за да могат те да окажат съществено влияние върху театралния живот като цяло. Убеден съм, че трябва да излезем от тази ситуация чрез много по-интелигентна културна политика.

Изложбата Непреходните театри на София се осъществява с подкрепата на Столична община.

Благодарим и на партньорите ни Kaufland България, които подкрепят младите театрални таланти на НАТФИЗ, The Mall, ETAT PUR, Tcherga, L’Europeo, както и на галерия nOva art space за гостоприемството.

Ключова визия: Стара София