България за напреднали

"Какво толкова я гледате тази табела?", попита ни един висок, белокос дядо с шише ракия в ръката. Вече няколко минути наблюдаваше как се опитваме да прочетем надписа на паметна плоча, прикрепена с въже към една стара къща. Понеже не знаехме нито български език, нито можехме да четем кирилица, нито познавахме историята на това село и неговите героични обитатели, четенето ни отне доста време. И точно това направи впечатление на дядото, който седеше с ракията и шопската салата под асмата на отсрещната къща и попиваше последните слънчеви лъчи заедно с ракията. Ей, откога не съм виждал някой да я забелязва тази табела – всъщност бях забравил за нейното съществуване, въпреки че ми виси всеки ден пред очите. Отдавна не съм виждал млади хора да се интересуват от историята. Всъщност отдавна не съм виждал млади хора – в селото от години живеят само старци, а младите нямат никакъв повод да дойдат в това забутано, сгушено под планината място. Явно са чужденци, на друг език си говорят. Направо не вярвам на ушите си. Чужденци не бях виждал много отдавна. За последно май когато Живка още беше жива. Дядото не можа да се стърпи, личеше си, че не издържа и ще ни заговори. Не разбрахме какво каза, но го каза мило, с мека усмивка, бялата му коса блестеше в залязващото слънце, което се криеше в стъклената му чашка с ракия.

Всъщност разбрахме последната дума, защото "табела" на чешки е "tabule". Досетихме се какво ни пита и на чешко-, българско-, руско-, сръбско-, полскославянски, с помощта на ръце, крака, глава и разни предмети се опитахме да му отговорим. След десет минути разговор, приличащ на диалог между тригодишни деца на пясъчника, дядото ни покани на масата под асмата, наряза пресни домати от двора, грозде, сирене с червен пипер и ни наля по чашка. На същата тази маса, почти без да мръднем, седяхме почти до сутринта (всъщност докато не изпразнихме цялата бутилка), както може да се предположи. Явно това чешко момче е имало дядо българин, който бил партизанин в същия отряд и на същото място като по-големия ми брат. По-добре да ги черпя една ракийка, по-лесно ще се разберем. Не говорят никакъв български, ама нищо. Да ме питаш как се разбираме – не знам. На ракиения език. След третата почваме да пеем. Те знаят няколко наши народни (дядото ги е научил явно), а пък аз знам две на Карел Гот, дето ги пускаха по радиото по комунистическо. Доколкото им схващам, дошли са да търсят землянката, в която дядото като партизанин преживял две години. Те, завалийките, отде да знаят, че е невъзможно да намериш тази землянка. Те си представят, че ще има маркировки, табелки, стрелки, все едно е там на Карловия мост. Ама нашият балкан не е като някой излъскан пражки парк. Никой не е ходил до тая землянка от края на войната, тя е толкоз забутана в гората, скрита между мъх и листа, пропаднала е сигур, никой вече я не помни, а тези, които са я знаели, вече нищо ги не засяга, защото не са между живите. Нямат никакъв шанс да я намерят, завалийките. Абе то… аз съм им единственият шанс – утре да взема да извикам брат си…