Сценарист за Стъклен дом, първи сезон на Под прикритие, Революция Z, Фамилията. В момента работи по късометражния филм Може би утре (с режисьор Мартин Илиев) и пълнометражния Писма от Антарктида.
Книгата, която те стъписа като тийнейджър?
Някъде в началото на 90-те, бил съм на 12-13 години, вече бях изчел всичко на Жул Верн, Артър Кларк и каквото бях намерил от поредицата Галактика. Бяха много трудни години за един тийнейджър, защото пазарът беше залят от литературни полуфабрикати. Карах я на проба грешка, но излизаше много скъпо. Тогава реших да се включа в бизнеса с книги втора ръка и един ден натоварих тайно в сак колекцията от романтични романи на сестра ми. Така на пазара в Иван Вазов срещнах за първи път Тери Пратчет. Книгата беше Ерик, с илюстрациите на Джош Кирби. Размених 8 от книжките на сестра ми за нея, после се оказа, че това е сделката на века. Тази книга направо ме разби. Първо защото се разказва за тийнейджър, който иска да живее вечно и да познава най-красивата жена. Второ защото се бъзика с един куп класически произведения, които по същото време борихме в училище. И трето – къде другаде ще прочетеш как Смърт отглежда пчели, но носи маска, за да не му влезе някоя в черепа и да му бръмчи, от което получава главоболие. Гениален.
Авторът, от когото си научил най-много за писането?
Мисля, че това е Стивън Кинг. Може би съм прочел почти всичко негово. Той има уникално киномислене, изгражда адски плътни образи, а структурата на историите му са учебник. Той е авторът, който е най-голямото доказателство за това, че в основата на всички действия на един герой са страховете, независимо дали ще се разсмее или уплаши. Между другото Стивън Кинг има и една книжка За писането, където обяснява как го прави.
Когато усетиш, че умът ти има нужда от гимнастика, отваряш…
Като искам да избягам от клишето или съм зациклил, чета кратки разкази. Например такива на Даниил Хармс, Уди Алън или Цецка Цачева. Шегувам се за Цецка, но точно ей такива абсурди много ми харесват. Търся разкази с неочаквани обрати, за които съзнанието няма как да е подготвено, това го има в абсурда на Хармс и в хумора на Уди Алън. Наскоро намерих и Кравата е самотно животно на Давид Албахари, пълна е с ултра кратки разкази, които също са добра провокация.
Книгата, чието начало няма да забравиш?
Най-прясно ми е началото на Странна случка с куче през нощта на Марк Хадън. Започва така: "Беше 7 минути след полунощ. Кучето лежеше на тревата насред дворчето пред къщата на мисис Шиърс. Очите му бяха затворени. И все едно тичаше на едната страна. Така изглеждат кучетата, когато си мислят, че преследват котка на сън". Страхотна книга, разказана през погледа на дете аутист.
Книгата, в която откриваш най-силно себе си?
Как да отглеждаме Чинчила в домашни условия… Добре де, не е тази. Май в различен момент, различни книги. Като дете се намерих в Малкият Никола, после в Ерик на Тери Пратчет, после се надявах да съм се открил в Изворът на Айн Ранд. Но последно и категорично се видях във Физика на тъгата на Георги Господинов. Дори ме разплака. Ето, казах го!
– * –
ГЕОРГИ АНГЕЛОВ
Сценарист (и режисьор) на свободна практика, работи по документалната поредица Проактивно, Ескейп (към Чучков Брадърс) и още куп сценарни и режисьорски проекти.
Имаш желание да четеш на глас, когато… съм сам.
Обичам гласа си и ме кефи да разигравам диалог. Най-добре работят разказите на Бредбъри – да четеш Възпявам електрическото тяло на глас е като да имаш свое собствено радио шоу.
На света му трябват повече автори като…
Стефани Мейер и жената с 50-те нюанса сиво (уви, не вещество). Можете да ме хвърлите под интелектуалния влак, но за да отскочим от дъното, трябва първо да го стигнем. Сега сериозно – популярната литература е огледална на развитието на едно общество. Писателите не са родени във вакуум, те не са гении (добре де, някои са), промиващи мозъците на масите, защото така са решили и могат. Те са свидетели, седят на първи ред, гледат представлението и си записват. И когато Мейер и Джеймс пишат посредствения си наратив с елементарен диалог, сложен в устите на кухи, стереотипизирани герои, те просто отразяват една от многото валидни реалности. Но не всичко е загубено – винаги ще има и Кинг.
Когато чувството ти за хумор зацикли, отваряш… каквото е останало от единствената книга, която имам на Иво Сиромахов. Стои си в тоалетната именно за такива моменти – един абзац и хуморът ми (първа и последна защитна линия на всеки адекватен интелект) се събужда с двеста… Ако трябва да отговоря сериозно, фентъзи трилогията на Роджър Зелазни и Робърт Шекли за приключенията на демона Аззи (Донеси ми главата на принца, Ако с Фауст не успееш и Просто шеметен фарс) е четиво, към което прибягвам, когато имам нужда да се нахиля доволно. Върти се около комичните опити на млад демон да обърне баланса между Ада и Рая, замесвайки в схемите си митични герои, приказни създания и изобщо – всеки, който му се върже.
Книгата, която задължително искаш да прочете детето ти?
Приключенията на Том Сойер (в случай че е момче). Това беше моята първа книга, от нея научих за мързела, котката и пенкилера. Увлекателна е, а сериозни теми като възмъжаването и поемането на отговорност са вмъкнати почти като на шега между тези за момчешкото приятелство и първата любов. Ако имам момиче, вероятно бих избрал Паяжината на Шарлот. Не е популярна в България (аз самият не съм я срещал в книжарница, но не съм я и търсил) и разказва за прасенцето Уилбър, което е спасено от сигурна смърт от паяка Шарлот.
Книгата, с която никога не би се разделил?
Параграф 22 на Джоузеф Хелър. Освен с хумора и брилянтния си изказ, историята адекватно описва перманентното човешко състояние на абсурд и лудост. Вярно, през призмата на войната, но мисля, би могло да се отнесе към всичко.
– * –
ИВАН ЛАНДЖЕВ
Сценарист от 7 години, работи по Столичани в повече, Стъклен дом, Фамилията, Революция Z.
Препрочитал си няколко пъти…
Много неща. Любими стихове на любими поети например, томчетата им Избрано – на К. Павлов, Г. Рупчев, И. Методиев, Й. Бродски, У. Х. Одън, О. Манделщам, Т. С. Елиът, Д. Томас и много други. През последните няколко години усилено препрочитам късните работи на Толстой.
Твоето грешно удоволствие в литературата?
Хм, знам ли. Да речем, има едни лекции на Владимир Набоков, писани за американските му студенти – много остри, забавни и провокативни. В тях говори с безпощадна ирония, снизхождение и подигравателност за автори, които аз много ценя. Без да му мигне окото. И се хващам, че ми харесва и се смея. Ако си велик писател, и злословието може да бъде увлекателен жанр. Но само ако си велик писател.
Би се върнал назад, за да прочетеш навреме…
По-скоро бих се върнал назад, за да не прочета нещо тъпо и да се спра навреме. Да поправя грешката, че съм си загубил времето с четене на някакви глупости. Това е неизбежно при всеки любопитен читател. А да не си прочел нещо е поправимо. Какво значи "навреме"? Човек не закъснява с това – яд те е, че не си прочел дадена книга преди? Ами намери я и я прочети. Не е сложно. Иначе бих се върнал назад заради хора в живота си, предполагам, че с всеки е така – да оправя нещата, да закърпя това-онова. Но няма как да стане.
Книгата, която взимаш за самотен остров?
Сигурно биха били от полза някакви наръчници. От типа: Как да ловим риба с островърха пръчка, 51 начина да отворим кокосов орех, Как да заговорим местна жителка (ако островът не е чак толкова самотен), Колонизация на тропически остров в три лесни стъпки (самоучител). Любима художествена литература не бих си взел – само ще се ядосвам още повече колко ми липсва цивилизацията.
Иска ти се да можеш да разказваш истории като…
Чехов – заради мярата. Борхес – заради хитростта и въображението. Кафка – заради дълбочината и мъката. Гогол – заради естествеността на хумора. Толстой – заради колосалния обхват, всевиждащото му око.
Чети с мен е на 6 юни от 10:00 до 17:00 в градинката пред Народния театър
Носете си книги за четене на глас или просто слушайте
Още за програмата търсете на Чети с мен във фейсбук
