По различни начини опитът за баланс изпълва през цялото време една от малките зали на Сфумато. Тъкмо приключва втората седмица от репетициите на Същият ден. Режисьор е Естефания Фадул (родена в Колумбия, израсла в Щатите), която е тук по програма за обмен на американска театрална компания. Така се среща със Стефан Иванов – той е автор на текста и всъщност вече го е виждал на сцена в първия етап на обмена през 2017, поставен в Ню Йорк на английски. Сега всичко започва отначало, на нова територия и с изцяло друг екип.
Самата Естефания не говори български, за разлика от предстоящата тук постановка. Докато актрисите Надя Керанова и Августина-Калина Петкова казват репликите си, режисьорката трябва постоянно да избира дали да следи английския превод, който държи в ръцете си, или да се остави на ритъма на езика. Процесът още е суров. Миналата седмица са чели текста и са разяснявали значенията му; тази седмица, казва Естефания, откриват физическия речник на представлението, по който ще бъде разказана цялата история.
Същият ден е за дядо и внуче, които пътуват заедно по построения канал между София и Черно море. Страната е разделена от дълбок процеп с вода, по който двамата водят диалог за властта – не като абстрактно и далечно понятие, а като нещо всекидневно и близко до всеки, част от всяко семейство, включително тяхното. Разговорът е за Белене, миналото, бежанските лагери; за трагедията, която щом се повтори сто пъти, се превръща във фарс. В тази политически наситена история е позволено и даже очакват да се смеете. Един паралел според Стефан е абсурдната анимация Рик и Морти – друга история за дядо и внук и техните нелепи приключения.
В сценария пише, че двете роли "могат да се изпълняват от жени, но може и да не се изпълняват от жени". На сцената на Сфумато все пак ги играят жени и решението е на Стефан. "Цялата пиеса е едно дълго признание, което се повтаря всеки ден – героите споделят тежестта с публиката, която им е свидетел. Тук не е типично мъжете да признават грешките си публично. Като драматург искам да посоча, че тези грешки – на политиката, на властта – са направени от мъже, не от жени. И тази мъжка битка за власт се случва отново и отново, къде ли не по света."
Точно това е и причината Естефания да иска да работи с този текст. "Осъзнах, че пиесата говори за нещо универсално, дори на репетициите постоянно казвам "ей това се случва в момента и в Щатите!" Иначе, разбира се, тя идва тук подготвена след сериозно проучване ("а и Стефан ми даде страхотен урок по история, когато пристигнах"). То продължава и сега – миналата седмица е била на тур по соц паметниците, често ходи и на постановки. "Не разбирам нищо, но слушам мелодията на думите, наблюдавам и визуалния език, за да добия усещане за контекста тук."

Цвета Дойчева е сценографът (иначе танцува и вероятно ще се включи и с това в постановката – или поне със сигурност в избора на музика). Обяснява, че в момента още търсят правилната посока сред няколко, които им се струват еднакво възможни. Докато тече репетицията, често вади тефтер и внимателно записва нещо. Естефания по-късно казва, че й харесва сценографът да е там по време на процеса (което по принцип е необичайно), защото, докато текстът пред очите ви става физически, реквизитът също се променя, намества, започва да блести с нов смисъл. Утре може би тримата със Стефан пак ще отидат на битака или в някой от големите магазини за играчки, за да търсят как да изразят думите в предмети. Личи си, че са влезли в добър ритъм, но не може да нямат и конфликти, нали? Задачата не е лесна – режисьорът не говори езика и не познава от първо лице контекста, екипът се събира за пръв път. Не, разбират се чудесно, казват, "но все пак ни питай отново след месец".

В залата сега се показва и друг баланс – между политиката в тази история и хумора, смешката, иронията. Играта е налице, няма как да не я усетиш. По средата на сцената Августина-Калина внезапно спира, казва "Чакай, имам идея!", скача на стълбите без друго обяснение и изчезва нанякъде. След малко се връща с нов реквизит, обяснява, отива до ъгъла на залата, Надя се качва върху раменете й и двете започват да обикалят наоколо на два крака. Клатушкат се на сцената, докато встрани от тях лежи намачкан син найлон. Той първо се превръща в лодка, после в гнездо, в палатка, от него изскачат всякакви неща – музикална кутия, мека играчка, пластмасова лопата. Актрисите изглеждат сякаш се движат свободно, шегуват се, Естефания се смее често (не е от режисьорите с поглед, който реже като нож и тоталитарно забранява). Усещането за процес е там и по всичко личи, че ще остане. "It’s a play", казва Стефан накрая и вдига ръце като за нещо очевидно – пиеса е, но също и игра.

Премиерата на Същият ден е на 15 февруари в Сфумато от 19:00