Да откраднеш лицето на страха – кражбата на „Викът“ на Едвард Мунк
Текст Веселин Дамасков
Снимка Oli Scarff / Staff – GettyImages
Червеникавооранжево небе, дълъг мост и крещяща човешка фигура с широко отворени очи и уста, хванала се за главата. Това описание е напълно достатъчно, за да си представим една от безспорно най-разпознаваемите творби в изкуството – Викът. Творба, която запечатва чувствата на агония и страх като никоя друга в историята, превърнала се в абсолютния символ на лудостта в изкуството и олицетворение на човешката тревога.
Зад прословутото произведение от 1893 г. стои норвежкият експресионист Едвард Мунк. То всъщност е част от серия, наречена Сцени от живота, в която художникът изследва темите за живота, любовта, страха, смъртта и меланхолията. Характерен за картините му от този период, но и за цялото му творчеството е засиленият фокус върху психологическите аспекти и подобно на редица други негови творби, има няколко версии на картината. Макар това никога да не е пазено в тайна, наличието на различни варианти на Викът продължава и до ден днешен да изненадва мнозина, но това е само един от любопитните детайли около неговата история.
Известни са четири версии на Викът, две от тях са изпълнени в живописна техника с бои, а другите две с пастел, като всички са върху картон. Две от картините (един от оригиналите в пастел 1893 г. и последната версия от 1910) можем да открием в музея MUNCH, който е изцяло посветен на изкуството на художника. Единствената, която присъства в частна колекция, е продадена на рекордната цена от 120 милиона през 2012 година. Може би най-разпознаваемата обаче е открадната през 1994 година, също рисувана с темперни бои, и въпреки моментната ѝ липса, днес можем да я видим в норвежката Национална галерия.
Още с първата публична поява на картината през 1893 г., изложена в родния град на Мунк – Осло (тогава познат като Кристияния), се появяват критики и въпроси около психичното състояние на художника и причината да нарисува това произведение. Интересът към него расте бързо и това е причината то да стане обект на множество анализи, а с тях се появяват редица от въпроси и мистерии около създаването му.
Дълги години картината е заобиколена от две от най-големите мистерии в изкуството. Още през далечната 1904 г. в ъгъла на картината е открит почти неуловим за обикновения зрител текст, който гласи: „Може да е нарисувана само от луд човек“. Десетилетия наред се роят спекулации за произхода на този текст, преди през 2021 да се разбере, че зад него стои самият Мунк. По същото време е разгадана и друга мистерия около картината: причината за по-бързото избледняване на една от версиите ѝ. Отговор на този въпрос се оказва откритите по повърхността ѝ нанокристали, които при реакция с влагата карат цветовете на картината да губят трайността си.
Въпреки че много от загадките са разрешени, една от най-интересните е свързана с първия обир на картината.
„Хиляди благодарности за ужасната охрана“
Датата е 12 февруари, годината – 1994. Предстои откриващата церемония на XVII Зимни олимпийски игри, които се провеждат в Лилехамер, Норвегия. Неочаквано за света в същия момент, без никой да подозира, само на около 200 километра от там, в столицата на Норвегия, се случва нещо много по-вълнуващо.
В ранните часове на деня алармата на Националния музей на Норвегия се включва. Викът е изчезнал.
Само няколко седмици преди това картината е преместена от втория етаж на музея на партерния заради наплива от чуждестранни туристи, който се очаква покрай олимпийските игри. На решението се гледа като на неразумно, защото партерът в един музей е най-труден за охраняване; той е най-натоварен, изходите са сравнително близко, а прозорците са на нормална височина. Това може би се оказва една от причините на 12 февруари да се случи един от най-сериозните обири в историята на изкуството.
Случва се за по-малко от минута – целият обир продължава точно 50 секунди. Двама мъже влизат в галерията със стълба, на която се покатерват (след един неуспешен опит, в който един от двамата пада), разбиват стъклото и с помощта на клещи освобождават картината от стената. Въпреки бързата реакция на полицията, която пристига само минути по-късно, обирджиите вече не са в музея, но на мястото на престъплението е оставена една бележка, на която пише: Хиляди благодарности за ужасната охрана.
Няколко часа след изчезването на картината директорът на музея Кнут Берг коментира цялата ситуация, като изтъква факта, че картината е сред най-важните културни ценности на Норвегия. Нейната разпознаваемост я прави на практика невъзможна за продажба от крадеца, без да бъде изобличен. Именно затова кражбата ѝ толкова объркваща, а мотивът за нея – неясен.
В седмиците след обира мнозина се опитват да извлекат полза от случилото се. Пример за това е група против абортите, която се опитва да поеме отговорност за случилото се, поставяйки условие по националната телевизия да бъде пуснат филм в подкрепа на каузата им, но почти веднага става ясно, че групата по никакъв начин не е замесена и не разполага с безценния експонат. Месец по-късно музеят и правителството на Норвегия получава иск за откуп на стойност един милион, но поради липса на каквито и да е доказателства за притежанието на картината той е пренебрегнат, а впоследствие се потвърждава, че е фалшив.
Почти по същото време полицията прави първи пробив по случая, като успява да открие няколко парчета от рамката на картината в предградие до Осло. На мястото има съобщение, свързано с откуп за творбата, но то не води до допълнителни следи към извършителите, защото е прекалено неясно и непълно. Тогава с идеята да открие картината възможно най-бързо норвежкото правителство взема решението да си сътрудничи със специален отдел на полицията в Лондон и Гети център в Лос Андежлис.
Резултати от съвместните усилия има чак през май, след като Чарлз Хил, един от водещите британски детективи по случая, успява да открие виновниците и да се свърже с тях, като се представя за акционер на картини, работещ за Гети център. На 7 май в хотел в Åsgårdstrand се осъществява срещата с крадците, на която детективът разпознава оригиналната творба веднага благодарение на няколко отличителни восъчни петна (инцидентно направени от самия Мунк при рисуването ѝ), чиято позиция той е запаметил.
Мъжът с два таланта Пол Енгер – футболът и кражбата на ценни картини
Почти две години по-късно четиримата мъже, отговорни за престъплението, са обвинени официално. Само един от замесените е осъден. Другите трима остават на свобода, а причината се оказва законова формалност, която не позволява да бъдат подведени под отговорност на базата на това, че детективите под прикритие влизат в Норвегия, представящи се за други хора (с фалшиви документи), което противоречи на законите на страната.
Сред четиримата души (и единствения осъден) е и бившият футболист Пол Енгер, чиято репутация като крадец надминава таланта му като футболист. Името не е случайно, защото бившият спортист, играл във футболния клуб Волеранга, е вече известен с кражба на друга творба на Мунк. Няколко години преди да посегне на Викът, Пол Енгер отговорен за изчезването на Вампирът (позната още като Любов и болка) през 1988 година.
Интересното е, че причината да бъде разкрито първото му похищение е единствено и само случайност. По това време полицията издирва Енгер за съвсем друг случай, свързан с кражба на бижута. При обиск на дома му това, което шокира полицаите, не са откритите часовници, пари и накити, а фактът, че на стената в дома на Енгер е окачена изчезналата преди няколко месеца 100-годишна картина на Мунк Вампирът. За този удар Енгер е осъден на 4 години затвор, но това не спира бившия футболист от това да продължи опитите си да се сдобие с шедьовър на Мунк след излизането си на свобода няколко години по-късно.
Причините, поради които Енгер на първо място е свързан с кражбата на Викът, са гордостта, която той изпитва от стореното, и неговата неспособност да си замълчи, твърди Чарлз Хил, който е сред главните детективи по случая. Една от първите улики, които той открива в седмиците след кражбата, е обява, която футболиста публикува в местния вестник: оповестява раждането на детето си, което е пристигнало на този свят с „med et Skirk!“ – в превод „с Вик“, като думата е изписана с главна буква, макар и граматически това да е неправилно. Скоро след това детективът открива на камерите, че само няколко дни преди кражбата Енгер е бил в музея, и липсващите парчета се наместили.
За престъплението Енгер е осъден на 6 години лишаване от свобода. В първите месеци от престоя си в затвора той прави опит за бягство по време на организирана екскурзия. Успява да се измъкне, преди да бъде заловен 12 дни по-късно с руса перука и тъмни очила, опитващ да закупи билети за влак за Копенхаген. По време на престоя си в затвора бившият футболист и опитен крадец започва и да рисува, а вдъхновение в изкуството му оказва не кой да е, а Мунк. Творбите на обирджията (дори тези след излизането му на свобода) са абстрактни и експресивни и с много сходни цветови гами като тези на прочутия норвежки художник. В много от тях се долавя и присъствието на Викът като влияние, като бившият футболист и настоящ художник винаги се подписва под тях с „P Enger“ (в превод от норвежки penger означава пари).
Източник на вманиачеността на Енгер към кражбата на картини, и то тези на Мунк, е отчасти объркваща. В годините след обира крадецът коментира, че няма интерес и връзка с изкуството (макар и да става художник по-късно), но ако изобщо чувства такава, то тя е единствено и само с Мунк. Първоначалният му досег с него е в началното училище, когато класът му посещава Музея на Мунк. Енгер намира картините за доста страшни и често ги сънува, като може би именно това оставя някакъв траен отпечатък у него и оформя връзка с големия артист, която превръща творбите му във фикс идея на младия Енгер.
Но измамникът доказва, че никога не е късно да поемеш по правилния път. През 2000 година е официално освободен, а само година по-късно се сдобива с първата си легална творба на Мунк: литография на артиста на стойност 1500 долара, за която се преборва по време на търг през 2001.
Причините за обира и до ден днешен не са напълно разкрити, като спекулациите са много. Мнозина вярват, че има някаква политическа намеса и идея да се отнеме от вниманието към Олимпийските игри, други пък вярват, че Енгер е нает от някое частно лице, което иска картината. Според по-малко интригуващите догатки Енгер краде картината само заради тръпката (години след обира става ясно, че това е отчасти истина) или възможността да забогатее от продажбата ѝ. Версията, подкрепена от най-много доказателства и все пак ненапълно потвърдена, е, че Енгер открадва произведението, за да отвлече вниманието от действаща организационна група – Tveitagjengen, с която той има връзка от неустановено естество. Ако такъв план наистина съществува, то той е напълно успешен, защото в следващите седмици криминалната група успява да обере няколко банки, докато полицейските служби са фокусирани най-вече върху откриването на Викът.
Обгърната от мистерии
Интересното е, че това не остава единственият случай, в който картината е открадната. Десет години след като оригиналът на Викът е взет, друга версия (тази от 1910 година) е открадната заедно с друга картина на Мунк – Мадона, но този път това се случва в Музея на Мунк. Подобно на първата кражба, и през 2004 причината за обира е неясна, само част от замесените са осъдени (трима от шестима), а дълго време картините се считат за унищожени, преди да бъдат открити 2 години по-късно с известни щети.
Викът остава една от най-разпознаваемите и влиятелни картини и може би една от малкото, дотолкова известни, че да предизвика повече от един опит за присвояване. С годините много от мистериите около картината се разкриват, но има въпрос, който, независимо колко време ще мине, ще остане. Какво прави тази картина толкова специална, желана и въздействаща и как Едвард Мунк успява да запечата истински чувството на страх, агония и тревога на своето платно?
„Вървях пеша с двама приятели. В един момент слънцето започна да залязва. Внезапно небето стана кървавочервено, изпитах чувство на изнемога. Спрях се, облегнах се на парапета. Небето над синьо-черния фиорд и града беше изпълнено с кръв и огнени езици. Моите приятели продължиха напред, а аз останах сам, треперещ от тревога. Усещах един мощен, безкраен вик, пронизващ природата.“
По този начин Едвард Мунк описва 22 януари 1892 г. – деня, който вдъхновява картината му. Ако можехме да се пренесем в онзи момент, може би бихме почувствали цялата тежест, усетена от артиста тогава. Разбира се, това е възможно единствено във въображението ни, затова ни остава едно – да се надяваме да сме сред тези, които могат да видят поне една от версиите ѝ на живо и да преживеем емоционалния заряд на картината по своему.
Статията е част от месечната рубрика „Мистериите в изкуството“. В нея се гмуркаме в дълбокото, вадим детективската лупа и разглеждаме отблизо най-големите загадки, свързани с прословутите художници и тяхното творчество. Миналия месец се потопихме в света на един от най-неразгадаемите образи в света на живописта: Винсент Ван Гог, а за да разберете накъде продължаваме оттук нататък, следете programata.com.
