Пътувах доста и след като влязох в университета, мой приятел купи компютри и синтезатори и ме попита искам ли да правим свежа електронна музика. Помислих си – защо не, имам много записи, сериозно съм увлечен по музиката и свиря на китара? Но китарата нямаше място в електрониката, така че беше захвърлена в ъгъла и пътешествието да правя техно започна. Предимството на този стил е, че става много бързо – можеш да запишеш парче за един уикенд и да се чувстваш добре. Музиката, която правя в момента, е много по-дълъг процес, една песен може да ти отнеме три месеца. Или пък пет минути – никога не знаеш.
Как се реши на този скок обратно към живата музика?
Албумът ми с електронна музика излезе през 2000‑та, а този с песните – през 2006. В периода между тях правех отвратителни записи, в които се опитвах да смеся двата стила, но изобщо не се получаваше. Истината е, че продуцентите ми от Ninja Tune тогава ме притиснаха или да дам всичко за електрониката, или да забравя. Трябваше да направя така, че нещата да проработят, или просто да се откажа и да спра да бъда музикант. Можех да се науча да кодирам, примерно, и да работя нещо онлайн. Но си казах: „Хвърли се в това до дъното!” Джобовете ми бяха празни, косата ми беше започнала да оредява, така че нямах друг вариант, освен да бъда страшно устремен.
Не се ли страхуваше, че може да се провалиш?
Провалът и успехът са относителни. Знаех, че трябва да направя поне един албум с песни. И дори всички да кажат, че е пълен боклук, поне щях да съм го направил. Всъщност доста хора казаха, че е пълен боклук и това е чудесно. Така получих заряд и си казах: „Майната ви, албумът не беше боклук, а следващият ще бъде страхотен!” Направихме следващия и, разбира се, хората пак казаха, че не става, а аз отново си рекох: „Майната ви, ще направя още един.” И ето ме – на шестия албум.
Кое е по-важно, за да успееш – талантът или силният характер?
Много хора имат талант и никакъв характер – важното е да имаш и страст. За щастие не съм момиче и не трябва да се притеснявам как изглежда задникът ми на сцената. Рита Ора трябва да мисли за тия глупости всеки ден и как изглежда задникът й е по-важно от това как звучи парчето й. При нас, мъжете, наистина става дума за музиката, така че единственото, което трябва да направим е да излезем и да свирим. И да ни се получи. Всъщност е прекрасно, аз съм късметлия.
Най-хубавото и най-лошото в музикантския живот според теб?
Най-хубавото е, когато имаш усещането, че си завършил нещо, защото музиката е като татуировките – наистина остава. А най-лошото са оценките, защото, като извадиш албум, той получава звездички и това е добре, но е и безпощадно. За последните ни албуми не съм чел никакви ревюта и дори не съм се доближавал до места, където ги има. Просто не искам да знам. По същия начин не желая да научавам и когато определят албума за страхотен. Ако вярваш на всички добри ревюта, ще трябва да повярваш и на всички лоши. Така че не вярвам на нито едно от тях.
Казваш, че можеш да се разплачеш, когато чуеш нещо добро. Кога плака последно?
Последният път беше на един голям фестивал в Германия, където чух африканската група Segere Original. По дяволите, бяха толкова добри! Радостта ми беше огромна, просто си изплаках очите, че виждам толкова невероятна банда. Не разбирах думите, но не беше и нужно.
Преди време си работил с Джон Леджънд, какво научи от него?
Джон е невероятен, все ми казваше: „Просто се успокой малко.” През 2007 бях доста обременен от идеята, че трябва да съм готин и че ще бъда оценяван. Джон ми каза да се отърва от тези глупости, защото колкото повече даваш, толкова по-близо стигаш до хората. И неговата работа по онова време го доказваше – всички балади и цялото му отдаване изграждаха мостове. Накрая разбрах какво е имал предвид – давай повече, давай, колкото можеш.
Ейми Уайнхаус записва в твоето студио като тийнейджър, как си я запомнил?
Ейми беше страхотна, защото изобщо не приличаше на останалите поп звезди, но имаше най-добрия глас, който сме чували в жанра. Тя ни показа, че в този бизнес понякога няма значение как изглеждаш. Ако талантът е там, ти наистина можеш да спечелиш 7 Грамита и да продадеш 20 милиона копия от албума си. Ейми беше важна за нас, защото усещахме, че ако тя не успее, ще изгубим вяра в музиката. Цялата беше талант и страст, искаше да попива всичко от живота, постоянно. Много хора са ми казвали, че искат да правят музика като Ейми Уайнхаус, а аз им отвръщам, че трябва да живеят като нея, за да правят такава музика. Не бих им го препоръчал, все пак изходът е трагичен, но интересният живот води до интересни творби.
Ти самият какво търсиш в музиката, която слушаш?
Преди много време, когато работех в музикалния бизнес и се радвах на всякакви видове музика, се чудех кое е общото между тях. Защо харесвам Джеймс Браун, Джими Хендрикс и System of a Down? Те са толкова различни, какво ги свързва? Дълбочината и наситеността – това търся в изкуството, силните емоции. Затова вероятно бих казал, че музиката, която харесвам, е изключително емоционална. Трябва да е нещо изключително – изключително чил, фънки или каквото и да е, но да има определено ниво на наситеност.
Слушаме Hard Believer и се чудим в какво ти е най-трудно да повярваш?
Трудно е да повярваш в човешката природа. Хората са толкова пълни с кусури и липси, че е трудно да си представиш един готин свят, необременен от предразсъдъци. Играта е страшно нечестна, а историята си спомня само най-безскрупулните играчи. Вероятно такава е човешката природа, не виждам промяна отпреди 2000 години.
Има ли нещо, в което вярваш истински?
Преди вярвах в науката, но в последно време мирогледът ми се разширява. Науката има граници и това са всъщност ограниченията на собствената ни способност да разбираме някои неща. Като стигнем до квантовото ниво, не можем да си го обясним и се питаме какво стои отвъд. Не знаем дали е Бог, извънземни или нещо друго, но просто от едно ниво нататък човешкият мозък е безсилен. Само думата безкрайност е достатъчна, за да порази ума ни, ние изобщо не можем да осъзнаем за какво става въпрос. Аз вече не се нуждая от доказателства. Колкото повече се увличам по физиката и историята, толкова повече двете се смесват и това прави животът по-интересен.
Какво ти се иска да постигнеш като музикант?
Искам да направя знаков албум. Искам да направя страхотен албум и всеки следващ е с една стъпка по-близо до целта. Все още не съм я постигнал, но Perfect Darkness и Hard Believer са много близо. За Hard Believer смятам, че 80% от материала е страхотен и 20% не става. Трябва да вложа повече смелост, да бъда по-дързък и постоянно да се наскачам.
Концертът на FINK е в Sofia Live Club, 2 февруари 22:00, 20лв от eventim.bg