Да се качиш на Mетеора

За море и острови ли си мислите, когато си мислите за Гърция? Сигурно, но там има и други чудеса, в чиято сянка се загубваш като мравка. И дори не сочим към Олимп. Това пред вас е Метеора – местност с великански скали и манастири по върховете, където всеки заговаря с бога. Какво е да си там с продължително "аххх" ни разказва Ивана Стоичкова.Само от идеята, че ще видим това изумително място дни наред се вълнувам и нямам търпение да тръгнем. Взимаме над 500‑те километра до там с 6 спокойни часа шофиране и всичко по пътя ми се струва просто бонус към хубавата ми настройка – слънчевото време, гладките пътища с нови тунели и памуковите полета през прозореца.С приближаването към селищата Каламбака и Кастраки, до които се намира Метеора, започвам да се взирам, за да видя прословутите скални масиви. Хълм след хълм, завой след завой, очакването ми расте, но тях още ги няма, дори когато стигаме табелата със стрелка към местността. Затова намираме хотела си (в Каламбака), мятаме чантите и светкавично се качваме обратно в колата, за да хапнем в първата таверна, която ни е хванала окото по пътя. След 5 минути сме на терасата й и голямото "аххх!" най-после идва – пред нас залязващото слънце облизва грамадни отвесни скали, върху които се мяркат дребните фигурки на катерачи. Сигурно е велико да покоряваш върха на света като тях, но на нас ни стига да седнем отсреща и да си поръчаме всичко гръцко: узо, маслини, дзадзики, зукини, гръцка салата. На всяка хапка се усмихваме, удовлетворени от това къде сме. Дори сервитьорът ни е готин и щом питаме "имате ли риба?", отвръща с разперени ръце "да виждате море?". Разбрано, без калмари.Когато след вечерята се пускаме по главната улица на градчето, животът кипи, пълно е с млади хора и отвсякъде звучи музика. Сядаме в един бар за коктейл на фона на скалите, осветени дискретно на свечеряване. Пейзажът е толкова нереален, че понякога ти заприличва на макет. С усещането, че истинското преживяване все още ни предстои, се прибираме като опиянени в хотела, за да заредим батерията и на другия ден да покорим Метеора.Гледката от балкона ни на сутринта е по-силна от кафето и бързо ни изстрелва нагоре. Табели оказват пътя ни и скоро паркираме в подножието на първия от шестте манастира, които са запазени до днес – били са над 20 и са строени наистина незнайно как около 11 век по върховете на скалните масиви, някои до 400м високи. Оттук нататък следва чудото. По виещата се пътека с хиляди стъпала всеки завой разкрива все по-изумителна гледка – и надолу към равнината със селището, и напред, където метеорите се показват постепенно един зад друг. "Боже господи, гигантски са!", почти си извикваме и не можем да спрем да снимаме. На върха сядаме за малко в тишина и смирение, за да се наситим на природата и особеното усещане за духовност, което тук е пропито във въздуха. Вътре в манастирите също пристъпваме мълчаливо. Колкото и автобуси с туристи да се разтоварват на Метеора всеки ден, всички притихват, няма шумолене и блъскане, дори ти остава пространство да се чувстваш сам със себе си.Първият манастир е най-скромен, но и най-автентичен. Всички са богати и много красиви, но най-внушителният, наричан Голям Метеор, е прекалено реновиран и донякъде е загубил духа си. Иска ми се да видя повече от тях, но разбираме, че и днес тук живеят монаси, затова само малка част е отворена за разглеждане – две-три помещения, църквите (в които не се снима) и изрядно поддържаните им градини с цветя и подправки. В тези дворове имаш чувството, че си в ашрам и мога само да си представям какво е било някога, когато монасите са живели сами в своето уединение на това специално място, сред тишина и чист въздух и с тази поразителна гледка надолу към скалите, към останалите манастири и над цялата Тесалийска равнина.Пътят до всеки от манастирите е сходен: няколко минути с колата до паркинга под него и после сериозно ходене нагоре към портите му. Стълбите навсякъде са различни, ту тесни, ту стръмни, ту издълбани в скалата, и катеренето им никога не ми омръзва, дори ми става някак тамплиерско-рицарско да ги преодолявам, защото са толкова стари и истински. Междувременно с всеки следващ манастир височината се покачва и очите ти виждат все повече от чудото на Метеора, така че скоро ти става смешно на какво си се изумявал в началото. Невъобразимите гледки отпреди два часа, както и снимките ни от тях, ни изглеждат направо незначителни, когато накрая се качваме на най-високата точка, наречена Панорама. Хора прииждат, за да си правят селфита и да гледат залеза, но макар да сме се събрали поне 50, намираме свое пространство. Всички се вълнуват и говорят високо, а после като по команда в мълчаливо съзерцание заедно изпращаме слънцето. Непознати сме, но се споглеждаме и се усмихваме.С мисълта, че в такива моменти хората са хора, се спускаме надолу към Каламбака, за да нахраним и тялото. Сядаме в друга таверна, която ни привлича с карираните си покривки и не ни отблъсква с пийналия мъж, който пее гръцки песни. Напротив – да слушаме гръцка музика, да ядем гръцка храна, дори да храним гръцка котка ни прави още по-щастливи. Продължаваме усещането, като на връщане спираме в Солун за един последен гръцки обяд, този път с гледка към морето. Как да не я обичам тази страна, тук има всичко.