ОЧАКВАЙТЕ СКОРО ПО NETFLIX
Да гледаш световна премиера от дивана си, по едно и също време с милиони други хора, е вълнение. Донесе ни го Netflix (който още е на върха на пазара, с HBO и Amazon Prime на крачка зад него), но революцията не е само в това къде гледаме кино, а и как. Само помислете за 3.5-часовия гангстерски опус Ирландецът със CGI подмладяване за милиони, за който Скорсезе иначе нямаше да намери финансиране. Netflix се оказа щедър, но и властен – платформата ограничи излъчването му в киносалоните почти изцяло (подобно на Рома на Алфонсо Куарон), което тепърва ще повдига въпроси за това дали все пак сме склонни да кажем "чао" на големия екран и "здравей" на вечния chill.


ПРИЗОВИ МЕ С ТВОЕТО ИМЕ
Меланхоличният поглед на Лука Гуаданино (режисьор и на Голямото плискане и новата Суспирия) към неуверения импулс на първата любов, също като нея има силата да променя. Дори това, че филмът получи най-дългите аплодисменти на Нюйоркския фестивал някога и разголи таланта на 20-годишния тогава Тимъти Шаламе, не е най-голямата му заслуга. Да чуеш от някого, че Призови ме с твоето име е променил виждането му за отношенията между двама мъже и че би го препоръчал на всеки, който има резерви по темата – това е супер причината да говорим за него. А пък историята едва ли ще забрави онази сцена с прасковата.


ЕЙМИ АДАМС
"Преди си мислех, че за да си актриса, трябва да накараш хората да ти обръщат внимание, но това не е моята енергия", казва Адамс в интервю за Гардиън. Ако в началото на века можеше да я видим в Бъфи, убийцата на вампири или Секс игри 2, в последните години тя направи извънземен скок: гледахме я като чувствителен лингвист във всмукващия Първи контакт на Дени Вилньов, преследвана от миналото галеристка в мрачния Хищници в мрака на Том Форд или бореща се с раните от травмите си репортерка в минисериала Отворени рани на HBO (където е и продуцент). Нейната история впрочем подсказва, че индустрията уважава таланта, но и нещо друго – че е важно първо да излезеш от калъпа, в който сам си влязъл.

BLACK MIRROR И STRANGER THINGS
Да си стиснем ръцете: оригиналните сериали на стрийминг платформите бяха голямото нещо тези десет години. Неслучайно Дейвид Линч каза, че арт киното е избягало в телевизията. Трудно е обаче да споменем всички, затова вадим тези два на Netflix – силно психологическите сай-фай епизоди на Black Mirror и Stranger Things. Тъкмо те адски умно хванаха нишките, които дърпат конците на подсъзнанието ни в две посоки – от страха дали човекът няма да се затрие в света на технологиите (като иронично вкарват интерактивни технологии в последния си епизод) до вечната носталгия по 80-те, които, да сме честни, винаги си остават преди 20 години.

ЙОРГОС ЛАНТИМОС
Когато през 2009 гледа Кучешки зъб, Колин Фарел излиза от салона омаян и потресен, но хич не му хрумва да потърси режисьора му Йоргос Лантимос за бъдеща роля. Всъщност до Алпи през 2011 този грък прави инди кино в страната си на майчиния си език, докато Рейчъл Вайс и Никол Кидман не се свързват с него за новите му проекти, а по-късно самият той не кани на кастинга за Омарът Фарел, изнесъл после на плещите си и Убийството на свещения елен. Защо го отличаваме? Не само заради ярките абсурдистки сюжети в бавните му филми, но и заради това как едно нишово кино с голямо въображение успява да стигне до широка публика. И даже да ѝ стане любимец – признаваме, че трагикомичният фарс Фаворитката беше нашият фаворит на Оскарите миналата година (прощавай, Алфонсо, заедно с Рома).

АНИМАЦИЯТА ЗА ВЪЗРАСТНИ
Ясно е, че тази ниша в попкултурата започна да се пълни още със Семейство Симпсън и Саут Парк, но оттогава все по-буйно расте. И води до пристрастяване – кой ли не се закачи за черната поредица за застаряващия алкохолизиран кон БоДжак, която тънко осмива пороците на Холивуд, или сай-фай ситкома за нърдове Рик и Морти, който ръси пиперлива ирония в Космоса от 2013 насам? Само да отбележим, че последният е продукция на платформата Adult Swim на Cartoon Network, от която наскоро излезе и Primal – новият сериал на Генди Тартаковски (рисувал Самурай Джак и Лабораторията на Декстър), който исторически влиза в дългия списък за Оскарите с жесток и безмълвен разказ за динозавър и праисторически човек в тандем.

ПАОЛО СОРЕНТИНО
Съвсем наскоро изтръпнахме от многозначителния трейлър на сериала му Новият папа, който заема трона на HBO от 13 януари (като продължение на Младият папа), но това е само последният повод да споменаваме Сорентино. Всъщност, точно както и Лантимос, биографията му показва как фестивалът в Кан е трамплин към публиката зад Океана, в случая след номинацията му за Златна палма с Това трябва да е мястото от 2011. Запомнихме го и с пищния и дълбок реверанс към Фелини във Великата красота (взел Оскар за чуждоезичен филм), меланхоличното и бавно изследване на приятелството и старостта в Младост и последната му саркастична сатира за Берлускони Те, която го връща в неговата родна Италия. Ако въобще може да се каже, че си е тръгвал от там.

БАБАДУК И ЖЕНИТЕ В УЖАСИТЕ
През 2018 основателят на продуцентската къща с хорър фокус Blumhouse Джейсън Блъм казва, че не само няма достатъчно жени режисьори, но и липсват такива, които да правят ужаси. Ответната реакция дойде от медии като Variety и Indiewire, които извадиха довода, че жанрът е в ренесанс и пръст в това има тъкмо дамската гледна точка. Психологическият хорър Бабадук на Дженифър Кент за самотна майка, която чете на сина си неподходяща книга за лека нощ, е само един страшен пример. Други са Поканата на Карин Касама, Сурово на Джулия Дукурно, иранският A Girl Walks Home Alone at Night на Ана Амирпур или Отмъщение на Корали Фаржа, които между писъците прокарват и теми като обективизирането на женското тяло, семейните отношения и феминизма, плашещи точно по правилния начин.

АЛЕХАНДРО ИНЯРИТУ
Визуалният опус Бърдмен за залязваща звезда (Майкъл Кийтън), провесила се от перваза на живота, с право взе Оскар през 2015, който година по-късно се удвои със свирепата приключенска драма Завръщането (и дори се утрои с признанието за Леонардо ди Каприо). И ако оттогава във филмографията му има известно затишие, Иняриту се обърна към темата за емиграцията от родното му Мексико, която заедно с оператора Еманюел Любецки превърнаха във въздействащата VR инсталация Carne y Arena в Милано, където всеки влизаше в кожата на нелегален емигрант за 7 минути. Сигурни сме за две неща – киното има силата да променя, а виртуалната реалност е част от неговото бъдеще.


СТИЙВ МАККУИН
Режисьорът на Срам, 12 години робство и Вдовици всъщност завършва дизайн и изкуство, работите му от 20 години влизат във важни галерии, а от 13 февруари до 11 май 2020 – и в Tate Modern (в случай че сте в Лондон). "Искам да поставя публиката в ситуация, в която всеки става чувствителен към себе си, към тялото и дишането си", описва той голямата си идея, която хвърля светлина и към болезнените теми в неговите филми – от сексуалните обсесии до свръхоткровения поглед към расизма, сексизма и полицейското насилие, за които е колкото неудобно, толкова и важно да се говори.