Пати се занимава с поезия от десетилетия (първата и книга Seventh Heaven излиза през 1972), а преди няколко години написа и встъпителен текст към ново, ревизирано издание с поемите на забележителния мистик Уилям Блейк. Всъщност писаното слово винаги е било важна част от живота й, което личи ясно дори ако се вслушате в текстовете на парчетата от соловите й албуми. Затова и ще наречем излязлата в САЩ преди две години Просто деца една съвсем очаквана, но и неочаквана като съдържание книга.
Неочаквана, защото има много общо, но е и твърде, твърде различна от повечето рок мемоари. Класиките в жанра като Белези на Антъни Кийдис или пък Аз съм Ози на мистър Озбърн са забавно и опознавателно четиво – често доста натуралистично в дивашките си детайли за пиянство и живот на ръба, друг път изпълнено с толкова невероятни случки и съвпадения, каквито могат да се случат само в света на рокенрола. Просто деца, напротив, е тиха и красива любовна история, която можеше спокойно да бъде възприета като роман, но е съвсем истинска. Пати Смит разказва не толкова за живота, кариерата, концертите, китарите и наркотиците, колкото за живота си с нейната голяма любов – великия фотограф Робърт Мейпълторп.
Въпреки че държи ръката му на смъртния му одър, двамата са заедно едва седем години (преди Робърт да осъзнае гей ориентацията си), които обаче оставят дълбок отпечатък както върху изкуството, така и върху творчеството им. Пати ни въвежда в своето детство и младост, в които фотографията, халюциногените, дивата и прекрасна нюйоркска арт сцена, хотел Chelsea, хитовете на The Rolling Stones, сълзите, усмивките, поезията и Мейпълторп се смесват и разделят в една почти фантастична цялост. Начинът, по който всичко това е подредено и описано, е изискано-прелестен, а бележките под линия са изтощително много (почти като в книга на Умберто Еко, без майтап), но Просто деца се чете лесно. Не на последно място заради много хубавия превод на Катрин Гайдарова и чудесната работа по цялостното оформление, която са свършили от издателство Махалото.