Дълбоко в Черна гора

Всеки път щом стане дума за Черна гора, някой казва "красиво е като в Хърватия, но не е толкова скъпо". Нашата компания от двама обаче тръгва натам, защото е по-евтино от Южна Италия и може да се стигне с кола. Така една сутрин слагаме коланите в черен фиат на име Зоро и комични белези от скорошна градушка и тръгваме на море на две граници от София.На отиване не бързаме и късаме пътя на две с нощувка в Сърбия. Вероятно нищо друго не би могло да ни отведе в съседския Нови пазар, където пристигаме без никаква представа, че не само няма да можем да вечеряме плескавица с дюлева ракия, но дълго ще обикаляме за два клети кена бира. Градът се оказва епицентър на Санджака – споделена между Сърбия и Черна гора етно област, населена главно с бошняци и мюсюлмани. Уличен кич от ориенталски тип, едри къщи с поддържани саксии, но на тухли или със санировка и безжалостна алуминиева дограма дори по джамиите са гледките, с които се измитаме оттук на следващата сутрин.Междувременно проблем с резервацията ни в черногорския курорт Будва спонтанно променя посоката ни към залива Котор. Още не знаем, че това е дяволски късмет, когато изпиваме по един шейк в неподвижната горещина на Подгорица – столичният и най-голям (с размерите на Русе) град в Черна гора, застинал в подножието на планините, които превръщат пътя оттук насетне в разтег-лена и нагъната около склоновете дъвка. От брега ни дели около час по гладко ново трасе, което не ни смущава толкова с безкрайните си завои, колкото с почти непрекъснатата линия от закачени по мантинелите и скалите цветя за загиналите по този зиг-заг. Инцидент, слава богу, не засичаме през цялото ни пътуване из явно и метафорично черната гора.Пътят всъщност е приятен, преди да стигнем отсечка с много отбивки, където става велик. Всички спират и изскачат от колите си, за да видят посипаната долу Будва, хваната натясно между морето и планината. Тази птича гледка към Черногорската Ривиера, както я наричат, оставя следа в мозъка и те кара да признаеш, че някой е ваял с мерак тукашната природа, която няколко пъти ни подсеща за Рио де Жанейро. Отблизо обаче това е Слънчев бряг. С пъплене в гъст трафик едва успяваме да преминем през Будва, презастроена и пренаселена като черноморски курорт, в който е трудно да не се докосваш до някого и на плажа, и на улицата. Притеснението какво ли ще намерим в Котор за щастие скоро е измито със скок в Адриатическо море.Снимките на града отгоре са ни подготвили, че е абсолютна лепотица. Щом застанеш на брега му с малката си човешка височина обаче, ти идва да викаш. Както когато си в планината. Котор е мушнат в дъното на удивително дълбок залив, някога считан за най-южния фиорд, а сега – за погълнат от морето речен каньон. Но нека го опишем по-ясно. Прилича на подкова, изпълнена с мастиленосиня вода, оградена от едната страна от зелената верига Орйен, а от другата – от сивкавия Ловчен или стръмната варовикова планина със слаба растителност, на която е кръстена Черна гора. Едва 700-те метра между двата бряга са като сутрешен крос за добър плувец, но не се наемайте, ако не искате челна среща с някоя моторница или круизен кораб. Един такъв с размерите на люлинска панелка блести срещу смъкващото се зад Орйен слънце при пристигането ни, преди другата сутрин да се запромушва обратно към открито море.Котор не е място със златни пясъци и чайки. Цялата брегова ивица е стена от камъни и бетон, нашарена с вдадени навътре кейове. От по-тихата и ретро страна на залива, където сме ние, те са така много, че се казва Муо, кръстена на старата дума за кей. Отсреща е по-модерната и туристическа Доброта, от която започват да се виждат следващите гънки на безкрайния Которски залив, оформени сред още нови хълмове. Когато сядаме там някъде в хубав ресторант над водата, ядем много посредствена паста, но гледката е 5 звезди Мишлен и е точно обратното на равен хоризонт. Тук морето и планината правят любов в протежение на десетки засукани километри, а слънцето огрява ту единия, ту другия, докато залязва.В това време всеки метър от брега жужи със свой живот. Деца ритат топка и се бутат в морето, приятелски семейства се събират под дърветата, рибари тихо пушат с въдиците си, курортисти не стават от шезлонгите си, макар да е 8 вечерта, защото цяла нощ е топло. И спокойно – ако изключим побърканото движение по крайбрежното шосе, надвесено над брега, което според которци е опасно заради твърде бавно каращите чужденци. Градчето е 10-15 хиляди и в дворовете на амфитеатрално нанизаните къщи можеш да надзърнеш как местните си живеят обичайно и да забравиш, че си на курорт. Но за малко – Котор е част от световното наследство на ЮНЕСКО, има средновековен стар град, в който няма въздух от туристи, магазинчета и ресторанти, и запазена крепост, до която се пълзи нагоре по Ловчен по каменен път, чиито лампи вечер се отразяват в морето до образуването на сърце.Историята е такава, че докато Балканите са в Османската империя за 5 века, този малък пристанищен град е под властта на Венеция за 4. Е, сега е ясно защо казват "чао" и за "здравей" и защо прекаляват с пицата, когато имат риба (скъпа дори за техните цени в евро, двойни на нашите). Югославската сага пък обяснява защо вместо да прилича на Италианската Ривиера, Котор не е спасен нито от соц постройки, нито от тъжната гледка около брега да са паркирани повече коли, отколкото лодки. Въпреки това, винаги бихме скочили пак в гладката вода на този тих средпланински залив, която и нощем е като прегръдка с топлината и солта, държаща те на повърхността с лекота.Коства ни много, за да се отскубнем от малкия кей с голямо дърво точно пред квартирата ни и да потеглим към София. Заради трафика избягваме Калотина, а заради завоите сменяме маршрута няколко пъти, което превръща амбициозното ни завръщане на един дъх в 15 часа каране с влизане на дълги фарове през Стрезимировци. Хубавото в лошото? Видяхме как и най-окаяните сръбски села обработват земята си, как овощните им градини са натежали от сливи, а къпините гледат като лозя. Не че нещо, но те дори не са в ЕС, а нашият Трън е, обаче изобщо не искате да се озовавате там по тъмно.