Дългата разходка с архитектурен модернизъм

Ларгото и НДК – добре, но къде другаде бихте търсили характера на архитектурата в София? Може би в извит прозорец пред заоблен ъгъл, плосък покрив за тераса над града или в мозайка с абстрактен елемент. Поне това е отговорът според колектива Български архитектурен модернизъм – Теодор Караколев (иначе журналист и фотограф) и Васил Макаринов (изкуствовед и уредник в Политехническия музей). Над четири години двамата изследват и показват работата на архитекти, които са били еднакво скептични към орнамента и развълнувани да използват камък, светлина и детайл в спокойни, строги фасади. Заедно тръгваме на разходка, в която за всяка втора сграда има по една причина да искаме да бъдем точно тук – в позабравена история за отминал период, повлиян и от Кандински и Корбюзие, и от собствената си посока.

Край. Начало
Витоша и Хан Аспарух

Васил: Започваме от края: тази сграда е една от последните за периода, който ни е интересен – модернизма между двете световни войни, когато сградите са аскетични и лишени от орнаменти, имат по-малко показност, но разчитат на естествени материали и функционалност. Периодът приключва, когато през соца обявяват, че не е окей да имаш частна архитектурна практика и всичко трябва да се реорганизира. Събират колективи не около споделени идеи, а институционално – някой решава, че архитектите трябва да работят заедно, без значение, че те може би нямат общи интереси. Преди това те са се групирали на приятелски принцип, според характер и идеи, най-често по двама. И нас с Теодор ни събира общият интерес – запознахме се във фейсбук групата, която първоначално правех сам. Завърших изкуствознание с дипломна теза върху модернизма в София, от което ми остана огромно количество материал. Без ясна идея започнах да слагам снимките във фейсбук през 2013. Година по-късно непознат човек ми праща снимки от една красива сграда в Сливен – странно беше, че по-рано същия ден и аз бях в Сливен и снимах същата къща. Заговорихме се, после отидох до Пловдив, където живее Теодор, и той ми показа модернистичната архитектура там, понеже я познава добре. Така започнахме да правим и страницата заедно.

Не близнаци, а чичо и племенник
Витоша и Неофит Рилски

В: Ето тези двете сгради са емблематични за Витошка, макар че хората едва ли им обръщат голямо внимание. И те са направени от колектив – Радослав Радославов и племенника му, Константин Джангозов. Огромна част от архитектите са учили извън страната (тук специалността се появява по-късно) и Радослав е бил състудент на Корбюзие в Париж – след като се връща в България, двамата продължават да поддържат писмена кореспонденция. Тези сгради са страхотен пример за френски модернизъм според принципите на Корбюзие. В момента цветът е доста ярък, всъщност наскоро си говорих за това с Любимка Стоилова (може би най-големият познавач на тази архитектура тук). Вероятно и в началото е бил червен, макар и не така наситен. Цветовете през 30-те са били по-малко, основно между сиво и бяло, което от една страна е естетическо решение, а от друга и технологично – химичната индустрия не е била така добре развита. Предполагам, че са постигнали червения цвят от стрити тухли. Такива детайли са ми много интересни.

Гледай нагоре за гордост
Граф Игнатиев и Раковски

Теодор: Ето тези прозорци са страшно красиви. В модернизма те често са една цяла дупка между етажите, за да е възможно най-светло, преди малко подминахме и едно такова стълбище. Чиста функционалност, но след като тя е изпълнена, метални елементи вкарват и естетиката. Редовно организираме лекции, насочени и към архитекти, и към по-широката публика – хората приемат, че тези сгради са стари и гадни, вероятно защото никой не им е казал, че това е ценно и красиво, просто има нужда от малко внимателна поддръжка. Необходимо е и за да се запази материалното ни наследство, но според мен на по-елементарно ниво, ако хората смятат, че живеят в красива среда, се чувстват по-добре. Имат някаква нова оценка и дори самочувствие за града си. Това ме мотивира за тези лекции, а и като човек, който се занимава с история, ми се струва важно. Както Васко спомена, голяма част от архитектите са завършили извън страната, но ние едва знаем по нещо за тези, които са се върнали, а кой и къде е оставал и работил из Европа, нямаме идея. Двамата постоянно се ровим във всякакви архиви и документи, миналата седмица дори бяхме в Мюнхен за проучване на темата – там са учили доста български архитекти.

Враца. Баухаус
Граф Игнатиев и Раковски

В: Архитектът е Георги Овчаров и тук има интересна демонстрация на материалите – облицовката е бял врачански камък, вид варовик, масово използван през 30-те и 40-те. Харесва ми също, че по нея четеш езика на модернизма: изчистена е от детайли, но едновременно работи с внушението на едрите обеми. Съчетава големи колони от едната страна със спокойна и лаконична фасада от другата. Сградата на Баухаус е строена през 1926, а тази е от 30-те – с други думи, бързо са дошли тенденциите в България и архитектите ни са били доста в час. Това обаче е малко изследвано, откъдето идва и моят гъдел в цялата история – усещането да си един вид първооткривател в някоя тема.

От Кандински до Възраждане
Иван Вазов

Т: Модернизмът може да изглежда, че отрича орнаментите, но не е така – той ги намалява, без никога да се отказва напълно от тях. След Първата световна война навсякъде, включително и тук, изкуството започва да се влияе от абстрактната живопис – Кандински например ясно се отразява върху тази решетка над вратата. Елементите започват да стават абстрактни. Това е общото течение, лесно е да видиш влияния от много държави в сградите. Интересно ми е как архитектите навсякъде са разсъждавали какво означава например родното или националното и как това ражда регионални нотки. Ей сега подминахме едни прозорци, чиито арки намигат към Възрожденския период. Ценно ми е да откривам такива детайли, защото в тях има идентичност.

Знакът на София
Раковски, срещу НАТФИЗ

В: Тази е на Христо Берберов – жилищна сграда с лаконичен детайл, но пък с елегантна извивка. Даже не е просто ъгъл, има и вкаран прозорец. На такива сгради хората рядко обръщат внимание – понеже няма орнамент, за който да ти се хване окото, но тук те са толкова много, че са знакови за града ни. Сега, докато вървях към срещата ни, на едно място си извадих фотоапарата да снимам фасада – иначе съвсем обикновена, но наскоро са махнали търговски надпис и отдолу се виждат едни експресивни детайли, които ме впечатлиха. Постоянно забелязвам и снимам такива неща.

Каква ти скука
Славянска

Т: Мислех си за хотела на Славянска. Той е може би най-малко привлекателната сграда от всички, които видяхме днес, и това ми е интересно. Интериорът вече е напълно загубен, но в началото е бил сериозен образец за дизайна от онова време. Антитезата на изкуството е пълната функционалност – тоест искаш сграда, забиваш основи, облицоваш със стени, готов си. Архитектурата обаче е междинно положение между функция и изкуство, което се проявява с детайлите. Когато гледаш Славянска беседа, външно тя може да е скучна, но виждаме творчеството в различни елементи: осветлението, надписа (който и оригинално е бил неонов), мозайките, да речем. Модернизмът е това – средна линия между функционалност и изкуство. На мен ми допада и чисто естетически – не ми харесват самоцелните неща в архитектурата, украсите "защото така трябва". В този период смело търсят и демонстрират естетиката чрез функцията. И далеч не само в София: възможно е архитектът на някоя голяма сграда тук да е учил на същото място, където и този, който строи вила в Плевен например. В цялата страна има много качествени примери за този период, трябва само да се загледаш.