Дългата разходка с Драго Симеонов

Драго Симеонов се чува и вижда от радио- и телевизонния ефир често, по най-различни поводи. Такава е съдбата на хората с широки интереси и богата култура. И добре, че е така, защото иначе съвсем ще потънем в реалити-коментаторщината на никому неизвестни специалисти по всичко. Драго обича историите. Както да ги слуша и чете, така и да ги пише и разказва. Живее на 7 метра от Дарик Радио, където работи повече от 10 години, но почти всеки ъгъл в София свързва с нещо преживяно и почувствано. Не изглежда като човек, който носи чадър, но това беше най-малката изненада, с която започна разходката ни в следдъждовна София.

Телефон ни дели
Преди 12 години, когато нямаше мобилни телефони, трябваше да носиш или фонокарта, или стотинки. Веднъж ми се наложи да се обадя спешно на някого, вече не помня на кого и за какво точно, но беше свързано с точен час – между 18:00 и 18:15. Нямах фонокарта и се сетих, че на Попа има от другите апарати. Отивам, опитвам се да вкарам монетата и виждам, че не влиза. Два са изходите – да търся друг такъв телефон в квартала, което е много рисковано, понеже имам само 15 минути на разположение, или да видя какво пречи на монетата да влезе. Надникнах и видях, че някой е натъпкал вътре фас от цигара. Започвам да го вадя с ръце, фаса се нищи, става на влакна, нищо не излиза… След това взимам една клечка, почвам да го ръчкам, а времето си тече. Пробвам с ключ, но той не влиза, следващото ми решение е тел, но не намирам жичка, а бъркалка, ръчкам с нея… Всичко това ми отнема повече от 20 минути, но нещата вече не опират до моето спешно и важно обаждане, а до световното добруване, понеже друг след мен ще има нужда от този телефон. След сигурно 30-40 минутна борба успях да изкарам целия фас. Много горд, тотално закъснял, пускам монета и набирам. Монетата пада и изчезва, а телефонът не отчита нищо. В този момент разбирам защо някой е сложил този фас – да не се прецакват хората, да си губят монетите. Следващото нещо, което правя, е да намеря фас на улицата и много внимателно да го натъпча в отвора на телефона.

Църковна история 1
Преди три години, през лятото, се разхождам със сина си и един приятел в градинката на Свети Седмочисленици. Малкият има навика да тича по-напред, а аз от разстояние го следя къде отива и с кого говори. Виждам, че спира до някакъв господин, който седи на тревата. А в тази градинка някой да седи на тревата или е клошар, или пияница. Наблюдавам с повишено внимание и виждам, че те се заговарят. Ускорявам крачка и колкото повече се приближавам, толкова повече виждам, че този човек не е нито пияница, нито клошар, освен това много ми прилича на някой… даже не просто прилича, а е някой, който аз много добре познавам на външен вид. Оказа се, че това е Колин Фарел. Не се изненадах, защото знаех, че снима филм в България. От друга страна, да седне на трева в парк е най-естественото нещо за такъв като него. 4-годишният ми син му обяснява нещо на български, Колин му говори на английски, смеят се. Много бавно приближавам, понеже не искам да прекъсвам този момент. През това време си мисля, че това не се случва често и ми се иска тази история по някакъв начин да бъде специална и за малкия. За мен очевидно е – аз ще разказвам, но той, главният герой, човекът който си намери Колин Фарел, ще я забрави. Дори да му разказвам един ден какво се е случило, това няма да има никакво значение за него. Глупаво е да го снимам и го питах може ли да напише нещо на детската книжка, която бях купил. Затова те си доприказваха, пожелахме си приятен ден и си тръгнахме.

Църковна история 2
След случката с Колин Фарел аз се счупвам да разказвам историята как синът ми го е намерил. Колко ми вярват хората е друг въпрос. Един ден седим в градинката зад Руската църква, където имахме навика в почивен ден да си купуваме две пици и с приятели, да седим да си говорим, докато хлапетата си играят. Следобедно време е, а на една пейка лежи едър мъж и си почива. Отново моят любопитен син отива при него и отново правят някаква комуникация отвъд езика. Естествено, започвам да го викам да се връща при мен. При което човекът се надига и ми се усмихва с най-широката си усмивка, за да ми покаже, че всичко е наред. Виждам, че това е Долф Лундгрен. При което отново си ляга, а аз разправям на приятелите ми, че след като малкият намери Колин Фарел, сега откри и Долф Лундгрен. Чудя се няма ли как да го обуча да ги намира. Да му кажа ”Търси!” и да видим кого ще открие из софийските улички.

В началото бе кучето
Докато разхождал двете си кучета в градинката на Кристал, един приятел намира малък бял пудел. Взима го и започва да търси на кого е. В същото време жена, която също разхожда кучето си, забелязва изгубения пудел. Двамата се заговарят “Ваше ли е кучето?”, “Не, не е мое”, “Виждали ли сте го тук преди?” и така нататък. Става ясно, че кучето се е загубило. Моят приятел казва, че няма как да го прибере у тях, понеже има две кучета, а жената отивала на работа в кино Левски, където била разпоредителка. Става дума за 1998-1999. В крайна сметка решават, че тя ще го вземе с нея на работа, а през това време моят приятел ще се опита да намери стопаните. Пише табели, обяснява, дава си телефон. Никой не се обажда, кучето не си намира собственика, остава при жената. Но през това време двамата редовно се чуват и един ден жената го кани да гледа безплатно филм, нали е разпоредителка в киното. И понеже по някакъв начин аз също участвам в историята, той ме взима със себе си и отиваме да гледаме първата си безплатна прожекция в кино Левски благодарение на кучето. После ни кани отново в петък да гледаме друг филм и така постепенно започваме да ходим на всяка прожекция. Големият проблем е кога да спрем. Вече сме започнали да ходим по два-три пъти на един филм, ужасно сме прекалили. Кучето съвсем излиза от уравнението, нямам никаква представа какво се случва с него. Спряхме, разбира се, по грозен начин. Моят приятел гледа един филм в праймтайм, а на следащата прожекция заведе и приятелката си и се загуби добрият баланс и доброто отношение.