Дългата разходка с Надя Джамбазова
Разходете се до Моста на влюбените, за да се влюбите. В работата на Надя Джамбазова, която от години снима деца. Първата й самостоятелна изложба Closer беше открита на Моста на влюбените на 1 юни (денят на детето – да живей, живей!) и ще продължи до 10-и. Преди това обаче вижте как ние се разходихме с нея и какво успяхме да изкопчим за красивия, но тайнствен детски свят.
Крива ракета, крив космос и един емоционален момент
Раждането на големия ми син беше причината да започна да се занимавам с фотография – разбира се, винаги съм искала да уча това, но се наложи да завърша нещо сериозно в университета, хаха. Завърших социална педагогика, но да си призная – дори още не съм си взела дипломата. Първите снимки направих с малко фотоапаратче, обаче и ракетата и космоса ми бяха криви. Настоявах да купим по-хубава техника, за да стават по-красиви снимки, но се оказа, че проблемът изобщо не е в апарата. Наложи се да седна и да почета. Самообразовах се и на принципа проба-грешка, нещата започнаха да се получават. Преследвах съседските и приятелски деца и в един момент родителите им взеха да ми предлагат пари срещу фотосесия. След около година и половина снимане по паркове, дойде решението да отворя свое студио. Това бе изключително емоционален момент.
Ако снимката не е достатъчно добра, значи не си достатъчно близо
Всеки фотограф мечтае за самостоятелна изложба, а при мен нещата се случиха по-бързо отколкото ги бях планирала във времето. Изложбата се нарича Closer – послание за близост с децата и за малко повече разбиране на техния свят. Хубаво е ние големите да се доближим до детските мечти, да вникнем в емоциите и вълненията на малките. Closer е проект, с който се захванах преди повече от година, защото харесвам близки портрети. Колкото по-близо е едно лице, толкова по-лесно нахлуваш в състоянието на дадения човек. А децата, вярвайте ми, правят страхотни муцуни, които е просто задължително да бъдат видени отблизо. Работата по този проект няма да спре с изложбата. Ще продължавам да снимам дечица редовно. И винаги, когато правя фотосесия на дете ще включвам и близки портретни снимки, дори и само заради мен самата.
Благотворителността носи радост. Практикувайте я често
Преди години попаднах на призив за помощ – болно детенце се нуждаеше от подкрепа. Моя приятелка фотограф от Варна (защото и болното дете беше оттам) обяви, че ще направи благотворителна фотосесия в местен парк, а парите до стотинка ще дари за лечението на въпросното дете. Идеята ми допадна и реших да се включа. Бързо събрахме парите, лечението мина успешно и имаше ефект. Следващият призив за помощ, на който откликнахме, бе за дете, болно от церебрална парализа – Вики. За нея сме правили няколко кампании, превърнали се в нещо като традиция. Първата благотворителна фотосесия за Вики беше в Борисовата градина, доби голяма популярност, а желаещите да участват бяха много. Наложи се да записваме часове и да си разделяме локациите, защото се стигна до момента, в който шест майки с фотоапарати обстрелваха едно стреснато дете, хаха. Благотворителните фотосесии са по-различен начин да помогнеш. Самото усещане, че влагаш нещо от себе си и правиш нещо безвъзмездно за някого – колкото и егоистично да звучи, е невероятно!
Mankind`s Not Kind
Интересна ми е всяка сфера на фотографията, стига да има човешко присъствие. Ако за ден успея да стана невидима и имам на разположение фотоапарат, бих снимала хората по улиците отблизо. Моя приятелка снима страхотно стрийт фотография. Успява да заснеме хората скришно, държейки фотоапарата от корем, така че никой да не разбере, че бива фотографиран. Скоро бяхме на фоторазходка в Истанбул и опитах този метод. Но май не ми се получи. Втренчвах се в хората преди да натисна спусъка, хаха и ужасно ми личеше какво правя всъщност. Е, все пак имаше и хубави попадения. Но определено ме привлича това – да снимам хора, които не позират, не се притесняват, държат се като деца, без да кокетничат. Ще ми се да пробвам този експеримент по улиците на София, но не зная как хората биха реагирали. Моя приятелка – Мария Илиева (LaMartinia.com) стартира нов проект с подобна идея – да бъдат заснети интересни хора от улиците на България. Обещах и аз да се включа със снимки, но покрай изложбата не ми остана време.
Отвъд фотографията е скучно
Фотографията е обсебила цялото ми ежедневие. Отвъд нея няма почти нищо. Всъщност, вълнуват ме децата ми и родителството като цяло. Това са неща, които обмислям всекидневно – дали сме добри родители, дали забелязваме как лети времето и как децата ни растат… Уча моите да са добри хора. Да бъдат освободени и уверени. Опитвам се да се науча аз самата да съм пример за подражание, което е всъщност по-голямата битка. Най-голямата битка обаче идва като реша да снимам синовете си. Винаги трябва да планирам предварително, да впрегна всичките си сили, за да ги разсмея и задължително ми трябва помощ. Те са свикнали да ги преследвам с фотоапарата и обикновено се чувстват използвани. Аз съм много забавна и интересна докато ги снимам, а когато свърша започвам да си човъркам по фотоапарата и буквално ги зарязвам, хаха.
Емоционалната фотография и големите микро проблеми
Ако трябва да основа нов клон от фотографията, то той със сигурност би се наричал емоционална фотография. Не винаги на снимките ми има усмивки. Понякога снимам сълзи, защото мисля, че е задължително всяко дете да има снимки и когато плаче. Детството не преминава само във веселби и усмивки. Децата често плачат и се ядосват, при това съвсем като големи хора. Трудно ни е да си го представим, но фактът, че детето не е получило бленувания сладолед например бива преживяван твърде драматично. Това за един дребосък е страхотен проблем, хаха. Като цяло обаче децата сами по себе си на смешни същества. Все още не са се научили да позират и реагират на усмивки и закачки. След приключването на фотосесия обикновено усещам напрежение и боцкаво усещане в бузите – така става като стоиш ухилен дълго време, хаха. Изморен си от цялото подскачане, лазене и пеене, но се чувстваш супер и си силно зареден с положителни емоции.
