Дългата разходка с Тома Марков

Тома Марков говори така, както пише  – образно, с щипка черен хумор, чудесни дози самоирония, тук-там с някой друг пиперлив израз на място и най‑важното – искрено. Изведохме го на дневна светлина и го разпитахме какви ги върши напоследък,  а той си каза всичко без бой.

Градски легенди
От години не използвам транспорт. Разхождам се привидно безцелно, но съм изтъкан от скрити системи, затова мога да нарека шляенето си преднамерено. Харесвам улички като Малко Търново и Будапеща, на които можеш да видиш свят. Такива има и в Марсилия, и в София. Много са филмови и има стълби, което е някаква метафора на пътя.

Вечерна стража
Обичам да ходя на вечеря в Архитектите – чудесен ресторант. Иначе в София отдавна няма готини места, където човек да седне – все има нещо, което ме дразни. Понеже не съм чак толкова привлекателен, ходя там, където са ми свикнали с идиотщините. А те са много. Слава Богу, вече не се напивам до смърт, защото с годините алкохолът все по-добре се разпределя из организма и алкохолизмът ми стана доста възпитан.

Ритъм басов
Всеки ден пиша. По 4 часа пиша за себе си – невинаги се получава нещо, но упражнението е важно. Аз съм бивш музикант и знам, че преди да излезеш на концерт, е важно да се разсвириш. Не продължих с музиката, защото съм много мързелив, а това е изкуство, което не търпи неприлежание. Не можеш да не свириш по 8 часа на ден и от теб да излезе нещо. Бях контрабасист, интересен басист, но някак си винаги съм искал всичко от този свят, а с музиката нямаше да го постигна.

Романизация
Мога да кажа, че романът ми Майка е чудесен. Това не е роман, а романче – не е някаква сериозна работа. Проза пиша за пари, в общи линии. Не я харесвам като жанр, смятам, че е педерастко изкуство. Всички велики книги в световната история са написани в стихове – като се започне от Гилгамеш до Библията, всичко е в стихове. Прозата е вирусът, който е объркал човешкия компютър, тогава са започнали проблемите. През февруари предстои да излезе продължението на Майка и препоръчвам да си я купите, защото е много хубава. Казва се Крокодилът гений, но няма да ви кажа какво е.

Предай нататък
Купувам книги, да. Получавам много литература и от издателствата. Но вкъщи книги не държа. Смятам, че ролята на добрата книга е да минава от ръка на ръка – каквото прочета, моменталически го давам на някого, на когото смятам, че ще му пасне, и почти винаги съм познавал.

The Name of the Game
Чрез футбол си почивам, това е изключителна игра. Във Великобритания например – мястото, към което питая огромно уважение, само две неща започват с националния химн и това са театралната постановка и футболният мач. Много ми харесва, че някои отбори в английската дивизия не са се срещали от 1878, но въпреки това има статистика за това. Иначе ако човек е хитър, гледа английски футбол, защото е прекрасно нещо. Футболът ни свързва с античността – всеки сблъсък е като гладиаторска битка – епично и идеално. А това, което доказва абсолютната безсмислица на целия свят, е че един жив мъж може да струва повече от един самолет.

Леки момчета, убийци на времето
Аз съм лек писател, така че задачата с първото четене на мои неща не е толкова тежка. Прозата ми се чете за час и десет минути, ако му седнеш, като десетте минути са времето, отредено за аплаузите, които избухват в отрязъка на четенето. Според мен човек пише за приятелите си, моите са изключително софистицирани и с огромен вкус за нещата от живота, затова първо изпращам всичко на приятелите си. Иначе най-първият читател съм аз и не ми ли харесват, не ги пращам на никого. Труден съм си на харесване и смятам, че суетата е най-добрата автоцензура.