Добри поличби: Геймън и Пратчет, Геймън без Пратчет
Текст Анастасия Стоева
Заглавна снимка Beth Gwinn/Getty Images
На 28 юли в Amazon Prime излезе дългоочакваният втори сезон на апокалиптичния комедиен епос Добри поличби. След като първите шест епизода от 2019 година обхванаха цялото съдържание на едноименната книга от Тери Пратчет и Нийл Геймън, с нетърпение следихме всеки детайл по заснемането на продължението, любопитни да разберем накъде ще поеме историята оттук нататък без безценния хумор на Пратчет. Оказва се, че рицарят на фентъзито ни липсва повече, отколкото сме предполагали.
Втори сезон се усеща по-скоро като пълнеж, водещ към евентуалния трети (който, стискаме палци, вероятно ще получим рано или късно, имайки предвид отворения финал). Новите епизоди оставят зад гърба си симпатичния хаос от библейски персонажи, борещи се да спасят света от надвисналата гибелна заплаха, и вместо това се концентрира върху взаимоотношенията между нашето любимо ангелско-демонично дуо –Азирафел и Кроули. В това като цяло няма нищо лошо, защото динамиката между двамата, брилянтно изиграни от Майкъл Шийн и Дейвид Тенант, е истинска радост за гледане. Същевременно ни липсва достатъчно солиден сюжет и реално чувство за опасност и съспенс, превръщайки втория сезон на Добри поличби в нещо подобно на романтична комедия с фантастични елементи.
Много от почитателите на сериала остават доволни от това развитие на събитията, наслаждавайки се на химията между любимите си герои. Но оправдано ли е това решение и доколко трябва продуцентите да се съобразяват с желанията на феновете? За да поразсъждаваме малко по този въпрос и да се гмурнем в по-задълбочен анализ на качествата и недостатъците на Добри поличби, се обърнахме назад към самото написване на книгата и непоклатимото приятелство между двамата ѝ автори. Все пак за да разбереш истински едно произведение, помага първо да се запознаеш с неговите създатели. Откриваме пресечната точка между Пратчет и Геймън, точка, останала безкрайно самотна след смъртта на Тери.
Споделена чувствителност и поне няколко чувства за хумор
„Той се занимаваше с журналистика, за да има какво да яде – което е много добър начин да се научиш на журналистика. Освен това имаше много кофти шапка.“
Така Тери си спомня първото си впечатление от Нийл Геймън в сборника си с есета Клавиатурна грешка. По това време по-младият писател е все още журналист и както сам описва себе си – авантаджия, – обикаля медийни прожекции и литературни представяния и пийва топло вино в присъствието на важни имена на културната сцена, обогатявайки контактите си. Все още не е прописал проза.
За сметка на това Нийл не крие възхищението си към Пратчет. За съвместната им работа той често казва: „[Това Тери Пратчет да ме покани да пишем заедно] беше като Микеланджело да ти се обади и да ти предложи да драснеш един църковен купол с него, ако нямаш какво друго да правиш този уикенд“.
Двамата се срещат за пръв път в началото на 1985 година и бързо откриват, че споделят „една и съща чувствителност и поне няколко чувства за хумор“, както споделя Геймън пред The Sydney Morning Herald. Това се случва в самото начало на кариерата на Пратчет – току-що е публикувал Цветът на магията, първия роман от Света на диска – култовата поредица, с която скоро след това се прочува. Това е и първото интервю на Тери като автор. Тогава 24-годишният журналист го кани за разговор в един китайски ресторант и двамата бързо намират общ език. „Трудно е да се каже защо, но в дъното на това беше споделената възхита и изумление просто от факта колко е странна Вселената“, размишлява Пратчет.
Между тях се заформя приятелство и Тери започва да изпраща на Нийл дискети с книгите си в процес на работа и да му звъни по телефона за съвети – традиция, която двамата писатели поддържат до самия край. В този период Геймън е нощна птица и рядко става преди 1 следобед; според Пратчет колегата му е поддръжник на идеята, че сутрините са нещо, което се случва на другите хора, и рядко можеш да го видиш преди обед освен евентуално забучил нос в закуската си и доволно похъркващ. В резултат на среднощните си навици Нийл често осъмва с безброй съобщения от Тери в телефонния си секретар. За сметка на това пък Пратчет разказва как колегата му звъни посред нощ и двамата разговарят „до пръсване“ за какво ли не, най-вече за писане.
Често магьосникът на словото от Света на диска позвънява на Геймън с дилема: кое би било по-смешно – джудже, което се мисли за великан, или обратното? При което Нийл с присъщото си спокойствие просто свива рамене – защо не и двете? Писателите привикват към постоянната си колаборация и обмена на идеи и не след дълго Геймън изпраща първите 25 страници от нова книга (според Пратчет – недовършен разказ с дължина от 6 страници, но кой да каже кой от двамата си спомня по-точно ситуацията?) и споделя затрудненията си: не знае как да продължи. Историята е с работно заглавие Антихристът Уилям, вдъхновено от книгата с детски разкази Просто Уилям от Ричмал Кромптън, и разказва за обикновено момче, което по стечение на обстоятелствата се оказва син на дявола. Първоначалната идея включва демонична размяна на бебета, след която Антихристът пораства като обикновено хлапе, което обича да се шляе наоколо с бандата и кучето си. Тоест, основата на Добри поличби е там, но в нея все още не присъстват вещици и ангели. За сметка на това пък във вихъра на събитията е любимият ни демон Кроули, но в оригиналната версия той много повече прилича на Азирафел, неловък и неефективен е и кара раздрънкан Шевролет. Пратчет е този, който по-късно му дава знаковото Бентли и тъмните очила, базирайки до голяма степен героя върху характеристики на Нийл. Но за това по-късно.
Неусетно минават няколко години и през 1989 година по време на разговор между двамата Пратчет повдига темата за Антихриста Уилям. Нийл тотално е оставил историята зад гърба си и се е концентрирал върху новата си страст – комикса The Sandman, който тъкмо започва да набира популярност със светкавична скорост и отнема цялото му време (а днес той също е доста успешен сериал, който определено си заслужава гледането). „Е“, отвръща му Тери, „щом няма да довършваш книгата, имаме две опции – или да я напишем заедно, или да ти предложа да купя идеята от теб“. Разбира се, Геймън избира първото и двамата започват работа.
Първата чернова им отнема 9 седмици, по време на които книгата запазва първоначалното си заглавие. През този период от време авторите искрено се забавляват. За началния етап на работа Нийл Геймън разказва: „През тези 9 седмици проведохме прелестно дълги телефонни разговори, по време на които си четяхме един на друг какво сме написали и се опитвахме да се разсмеем взаимно. Планирахме с удоволствие, след което хвърляхме телефона и тичахме да пишем, състезавайки се кой първи ще стигне до следващата смешка. Пренаписвахме се, добавяхме си бележки под линия, понякога единият добавяше бележки под линия на бележките под линия на другия“.
Следващият етап на преработка на ръкописа продължава още 4 месеца. Много от героите се променят до неузнаваемост, някои от тях се превръщат в героини, а Кроули подкарва Бентлито. Пратчет преобразява демона, приписвайки му някои от личните качества на тогава 28-годишния Геймън. По това време по-младият писател обича да носи тъмни очила дори на закрито и това често води до инцидентни сблъсъци и препъвания в хора и предмети; облича се изцяло в черно, носи кожено яке, а с него надява и поведението на рокендрол звезда. Вече не носи „кофти шапката“ от първото им запознанство, но това е просто защото я е забравил в едно лондонско кафене и никога не се връща да я потърси – според Пратчет много добро решение.
Така или иначе навиците на Нийл „преобличат“ Кроули в нов външен вид и нов характер. По-късно, когато Геймън започва работа по сериала, Дейвид Тенант доразвива образа. Актьорите сами избират костюмите си с внимание към всеки детайл и от основите нагоре започват да строят героите си. „Има нещо специфично в начина, по който Дейвид играе Кроули – като някой, който си мисли, че е готин, но всъщност не е и се справя не по-добре в ориентирането си в социални човешки ситуации. Докато при Азирафел вероятно най-характерното е, че не си сменя прическата в продължение на 6000 години“, отбелязва Геймън.
Добре, но как двама души пишат книга заедно? Първоначално двамата приятели пазят подробностите около процеса си на работа в тайна, но след смъртта на Тери Нийл признава някои детайли. Отдалеч личи, че Агнес Нътър е героиня на Пратчет, а Конниците на Апокалипсиса – на Геймън. Оказва се обаче, че дори първоначално героите да са били разпределени и всеки от авторите да се грижи за определена група персонажи, когато наближават финала, започват да си ги разменят. Когато Конниците (които до този момент са дело на Нийл) и децата (съответно – на Пратчет) стигат до въздушната база, писателите си разменят ролите и поемат щафетата, добавяйки по нещичко от себе си към чуждите герои.
Така се появява Добри поличби: Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица – първата половина от заглавието по идея на Нийл, а втората – на Пратчет. „Тя беше написана от двама души, които нямаха какво да губят от това, че си правят кефа. Не го направихме за пари. Обаче така се получи, че спечелихме много пари“, разказва Тери. След издаването ѝ книгата се изстрелва към успеха и двамата потеглят на мащабно турне в САЩ. Всичко се случва толкова светкавично, че нито авторите, нито издателите забелязват навреме как седмицата, през която се развива действието, в първото издание има осем дни, два от които са сряда. Разбира се, бързо коригират тази грешка в следващите тиражи и не се налага да чакат много за това – романът се продава като топъл хляб, следват гостувания в радиопредавания, представяния на книгата с автограф, срещи с почитатели… Идеята за филмова адаптация още тогава е на масата, като на режисьорския стол планира да седне не друг, а големият Тери Гилиъм, а Джони Деп е спряган за ролята на Кроули (и вероятно на Азирафел, защото по това време Геймън и Пратчет си играят с идеята ангелът и демонът да бъдат изпълнявани от един и същи актьор).
В крайна сметка плановете се провалят, но през 2014 излиза радио сериал по книгата. Тогава Тери е все още жив, но в следствие на напредването на Алцхаймера му вече не може да чете. Налага се Геймън да му чете репликите, които после Пратчет повтаря за радиозаписа. След като приключват работа, той моли Нийл да му обещае, че ще се погрижи Добри поличби да бъде адаптиран подобаващо в телевизионен формат. Двамата се впускат в планове за бъдещето, но за съжаление това се оказва последната им среща. Тери Пратчет умира на 12 март следващата година, а в деня след погребението му Геймън се прибира и започва да пише сценария на това, което се превръща в първи епизод на първи сезон.
Връщаме лентата назад за малко; тъй като тогава Геймън живее в САЩ, през повечето време приятелите не се срещат на живо, но когато все пак имат такава възможност, сядат в най-близкия суши ресторант, поръчват на корем и разговарят за какво ли не. Този техен обичай по-късно ги вдъхновява да измислят сходна сцена в сериала на Амазон, като двамата се уговарят, ако това някога се случи, да присъстват като статисти на заден план и да похапват цял ден по време на снимките. За съжаление Пратчет не доживява това да се случи и Нийл признава, че това е единственият момент, когато се чувства тъжен на снимачната площадка. „Написах сцената, както Тери искаше, но когато дойде време да я заснемем, не можах да се изправя пред мисълта да се появя като статист сам. Това беше наше нещо. Затова се отказах“, обяснява той.
Затова следващия път, когато гледаме първи сезон за пореден път, ще си мислим за гения с шапката, майстора на фентъзито с най-острия ум и ще кимнем замислено. Да, магията в света наистина е отслабнала без него.
Добри ли са Добри поличби, сезон 2?
Въпреки леко блудкавия последен епизод и ненужните нови персонажи (тук поглеждаме многозначително към Нина и Маги, които съвсем очевидно съществуват единствено за по-добра обосновка на връзката между Азирафел и Кроули), втори сезон на сериала е стабилно продължение, което, ако стачките на сценаристите дадат резултат, би могло да служи за чудесна свързваща жилка с трети сезон и Второто пришествие – единственият катаклизъм, способен да засенчи Апокалипсиса. Наслаждаваме се на ретроспекциите, които хвърлят светлина върху постепенно задълбочаващото се през вековете приятелство (и нещо повече) между главните герои. Може да се каже, че целият сезон си заслужава гледането дори само заради тези сцени. В тях откриваме по нещо от Монти Пайтън и Доктор Кой, специфичният английски хумор добавя плътност към епизодите и понякога успява да ни разсмее с глас.
Въпреки че е написан от Нийл Геймън и Джон Финмор, сериалът все още съдържа онази наша любима Пратчетова самоирония, но в новите шест епизода Тери по-скоро само се обажда от задната седалка, докато продуцентите седят зад волана и насочват колата внимателно, спрямо желанията на феновете. Бунтът срещу системата и индивидуализма като основа за ценностна система продължава да звучи като основна тоналност на продукцията и да крепи основите, положени от Пратчет и Геймън. Тези идеи са затвърдени и в ретроспекциите, допринасяйки за силното емоционално въздействие на самия финал.
При все това си личи, че Джон Финмор е известен от радио комедиите си, тъй като често през сезона прозира онази помпозна глуповатост, характерна за този аудиожанр. Ако оставим настрана романтичната сюжетна линия на Нина и Маги, които въпреки таланта на актрисите Маги Сървис и Нина Сосаня остават еднопланови, приветстваме засиленото ангелско присъствие. Виждаме повече сцени с архангелите Михаил и Уриил, а Гавраил (или просто Джим) този път заема централно място във фабулата. Това обаче може би се дължи на факта, че много от тези герои са дело на съвместните усилия на Пратчет и Геймън от времето, когато планират възможно продължение на романа.
За съжаление в саундтрака вече песните на Queen са рядкост. За позабравилите, в книгата и в първи сезон на сериала всички касетки в Бентлито на Кроули неизбежно в един момент се превръщат в компилации с най-добрите хитове на великобританската рок банда. Можем да си обясним оттеглянето на тази досега консистентна шега с това, че също е дело на Пратчет. Писателят разказва как понякога, когато му доскучее по време на дълго пътуване, спира на някоя бензиностанция, за да си купи касета от рафта с музика, сякаш снабдяван „от някой с музикалния вкус и умения за преценка на паче яйце“. За да не рискува, Тери често избира сборен албум на някоя широко популярна група, която му допада поне донякъде. В следствие на този негов навик в колата му навсякъде се търкалят евтини компилации на всевъзможни групи и така той започва да развива суеверието, че всяка касетка, оставена в колата за повече от две седмици, се превръща в Най-доброто от Queen. Но като знаем отношението му към вярата в каквото и да е, по-скоро е харесал тази идея и я е превърнал в смешка, която да разказва сам на себе си – все пак това е Пратчет.
Не можем да не сме любопитни за начина, по който той би продължил историята оттук нататък. Самият той признава, че предпочита Новия завет пред Стария, въпреки че е непоколебим в атеизма си, и би било интересно, ако можехме да видим накъде би доразвил темата за Деня на страшния съд, след като Армагедон беше осуетен с гръм и трясък. Ние обаче осъзнаваме, че няма смисъл да си пожелаваме невъзможни неща. Нещата са такива, каквито са, и вярваме, че сериалът е в добри ръце, докато Нийл Геймън отговаря за творческите решения. Чакаме новини, а дотогава стискаме палци да обявят подновяването на Добри поличби за трети сезон и ближем рани, останали след опустошителната развръзка на втория.