Другата Мария от кино “Влайкова”

През есента на 2023, чрез фотографска експозиция „Невидима София“ Програмата изследва в дълбочина гаснещите емблематични софийски сгради, които се крият в малките улички, далеч от отъпканите пътеки на всекидневието. Тази пролет медията отново влиза в ролята си на куратор, като този път в проекта се включват и L’Еuropeo, с които заедно тръгваме по пътя на изчезналите софийски киносалони.

От 24 до 27 април в nOva art space проследяваме историите на най-ранните кина в града чрез вълнуващ фоторазказ, който ни изпраща на пътешествие в самото начало на XX век. Чрез фотографиите на Александър Станишев, Георги Андинов и Ивелина Димчева, съчетани с архивни кадри от златната ера на българското кино, ние отново  преоткриваме магията и красотата на софийските киносалони от една отминала ера.


Разговаряме с младия театрален режисьор Мария Страшилова, която поставя на фокус най-старото работещо столично кино

След печалните събития, които преживяхме от войните, имаме нужда от всеобщ подем, повече просвета, повече култура, повече духовни интереси. Желанието ми след моята кончина е: салонът ми да бъде в пълно владение на Министерството на Народното просвещение, което да разпорежда с приходите на салона ми да се подпомага родното културно дело.”- Из завещанието на Мария Влайкова от 1927 г.

97 години по-късно кино “Влайкова” продължава да бъде най-старият функциониращ киносалон в София, защитен от шепа думи, написани от жена, чиято класа и любов към изкуството са неподвластни на времето. Днес разговаряме с една друга Мария, която само на 25 години създава постановката “Кино “Лента”, за да разкаже историята на киносалон, оцелял през годините благодарение на волята на хора, които искрено обичат “Влайкова” и всичко, което той олицетворява. Постановката се играе само от 4 актьори на сцената на киното, а годината е 2019, когато в реалния живот тече поредната благотворителна кампания и огромната щедрост на анонимен дарител спасява емблематичното място от окончателно затваряне.

Мария, ти си била дете, когато изчезват последните софийски киносалони. От гледната точка на млад човек как си го обясняваш?

Това, което ми направи впечатление, правейки проучването за постановката, е, че последните оцелели кина буквално стават жертва на финансови бизнес интереси. Всичко е свързано и може да бъде проследено до 90-те години у нас, когато се вземат онези решения, които днес рефлектират върху цялото ни културно наследство и върху самите нас като общество.

В “Кино “Лента” се запознаваме с 4 съвсем различни персонажа – журналиста, който смята, че “Влайкова” трябва да се адаптира към настоящето и да се модернизира, за да продължи да съществува. С прожекциониста, който идеализира миналото и категорично отказва да пуска съвременни блокбъстър филми. Разпоредителката, която е разочарована от всичко и смята, че е по-полезно киното да се превърне в супермаркет, и бармана, който привидно просто не се интересува каква ще е съдбата на “Влайкова”.

Снимка: Ивелина Димчева

За мен “Влайкова” е метафора за паметта на хората и как те си спомнят миналото. Какво е отношението им към това минало и как те го преработват в настоящето. С тази нагласа написах и персонажите, които представляват 4 противоположни възгледа спрямо киното. Създадох ги за конкретните актьори, които имат голям принос към оформянето на персонажите такива, каквито са, допринасяйки за тях със своите позиции по темата.

В контекста на спасяването на “Влайкова” толкова пъти как според теб сме допуснали разрушаването на всички останали кино пространства? Като че ли някога целта за една къща (буквално и преносно) е била да се надгражда, а сега е да се руши и да се построи нова, защото е по-лесно и угодно.

Натъжава ме разрушаването им, то показва отношение към културата изобщо. Сякаш обществото ни не е имало достатъчно потребност от кино в този момент от развитието на града и е дало неговите домове без съпротива. Имам чувството, че тук в много отношения ни липсва приемственост между поколенията. Със сигурност с оглед на 90-те бизнес интересите са преобладавали и в този контекст вероятно хората не са могли да направят много. Освен това всяко кино е било отделен и различен казус, няма еднозначен отговор на този въпрос, но аз избирам да бъда оптимистично настроена за бъдещето.

А как тогава сме успели да съхраним “Влайкова”?

С желание от страна на хората да го култивират. Това е кино, което се е рушало и после е било изграждано няколко пъти благодарение на общността около него. Това, че хората от квартала са искали то да продължи да съществува въпреки всичко и с обединени усилия са го вдигнали както първия път, така и следващия, когато е унищожено от бомбардировките през 44-та. Салонът е създаден с идеята да бъде културно пространство вечно и то продължава да бъде такова, защото има воля и единна гражданска позиция, а същестува ли тя, има и надежда и нещата се случват.

Въпросът е и в отговорността, която се изисква, за да може не само да се поддържа живо подобно място, но и да се развива по някакъв начин.

Да, важно е да се помисли каква всъщност би била целта на тези кинопространства – да се пазят такива, каквито са били винаги, или да се развиват и адаптират към съвременния свят. Това са две различни посоки и предполагат съответен подход. Домът на киното е много добър пример за мен – Христо Христозов, който стои зад него, е успял хем да го запази, хем да го развие и тъкмо това го прави толкова успешно. Днес пространството там кипи от живот и това е прекрасно.

Всеки от персонажите на “Кино “Лента” представлява различна гледна точка спрямо състоянието на киносалона. Какъв беше процесът зад създаването им?

Всички знаем, че обществото ни е изключително фрагментарно и разединено. Винаги ме е вълнувало как хората имат толкова различни виждания по дадена тема, че в миг става абсолютно невъзможно да се разберат. Аз съм съгласна (донякъде) с вижданията на всеки от персонажите и едновременно не съм. Те са написани с известна доза насмешка към всеки от тях, но също така това са и четири различни мои версии, които се проявяват на моменти.

Светлозар Начев, Никол Василева, Александър Притуп и Мартин Иванов – актьорите от „Кино „Лента“. Снимка: Мирослава Желева

Това означава ли, че може човек да е ценител на арт хаус киното и същевременно понякога да избира мултиплекс преживяването, без да се чувства виновен, че предава високоинтелектуалните си вкусове?

Абсолютно. Аз харесвам мултиплекс кината – звук, IMAX екран, неизбежното потъване в зрелището пред теб. А и обичам много да ям пуканки. Ако искам обаче да гледам филм в по-задушевна обстановка, избирам арт хаус киносалоните, там, където атмосфертата царува и усещането за общност е много по-осезаемо от залата в мола. Особено ако е салон с богата и дългогодишна история. За съжаление изборът за такива места е силно ограничен у нас.

Спомняш ли си първия път, в който отиде на кино?

Със сигурност най-ранният ми кино спомен е “Ледена епоха”, но не съм сигурна в кое кино беше… най-вероятно в някоя от Арените.

Българите сме надминати царе на носталгията. Целта ни обаче с “Изгубените кина” не е само да въздишаме с разочарование по миналото. С какво би допринесла за обществото една такава изложба според теб?

С това да привлече вниманието на хора, които биха могли да направят нещо по въпроса. Аз силно вярвам в младите творци и артисти, в потенциала им да създават заедно и дори смея да си представя, че е съвсем възможно точно тази кино общност да се активизира и задружно да намери някакво решение, поне за онези пространства, които все още са тук.


Съвместната с L’Europeo изложба “Изчезналите кина на София” се осъществява с подкрепата на гигантите в качествената и чиста козметика Etat Pur, най-добрия приятел на предстоящите топли дни GIN 1689, изкусителния аромат на NESCAFÉ® Dolce Gusto® и посланиците на елегантния начин на живот SETU fine living boutique.

С благодарности към Столична община и nOva art space.