Душата никой не я знае къде е, но плътта винаги е честен разказвач | Дими Стоянович за режисьорския му дебют

Води Стефанѝ Стоева

Кога душевността се чувства излъгана и как плътта разкрива нещастието като самото ядро на човешката уязвимост?
В този филм генерално поставям под съмнение съществуването на душата, която никой и никога не е виждал, за разлика от плътта – единствения честен разказвач за случващото се с човека. Ние можем да твърдим, че сме много благочестиви, духовни хора, но огромният ни корем и тлъстата гуша доказват обратното именно през плътта. Така е и когато сме болни, щастливи, нещастно влюбени, впиянчени – плътта казва всичко, което се случва с нас. Докато душата… никой не я знае къде е през това време… Естествено, това е на първо място драматургична провокация, в реалния живот отчаяно вярвам в душата и възможното ѝ спасение.

Какво се ражда в борбата на телесното да настигне духовното?
Телесното е прах, мимолетност, крехка черупка. В този смисъл му е доста трудно, тоест невъзможно, да настигне духовното. Ако има душа, де!

Какъв език избра да дадеш на болестта? Как тя говори вътре в историята? Избра ли да поставиш противопоставяне срещу нея, или повече се обръщаш към приемането?
Плът не е филм за болест, колкото и тя да е формална отправна точка за разказа. Това е филм за човека, изправен пред трудна ситуация и трудни решения. Именно когато имаме проблем за разрешаване, си проличава кои сме и какво представляваме в действителност. Смели, страхливи, подли, достойни. Болестта е само повод за много важния разговор за човешката природа.

Кое е истински жестокото във филма Плът?
Със сигурност не са терзанията на плътта, която постепенно ни изоставя. Лично за мен най-жестоко е предателството от хора, на които вярваш или си вярвал. Но то и в реалния живот е абсолютно същото.

Как човек поема това, че трябва да съизмери своето емоционално битие и веществената цялост с пропастта на несъществуването?
Въпрос, който би накарал и самия Ницше угрижено да се почеше по главата… Ще се опитам да отговоря така: има ли начало, има и край. Това е единственият сигурен факт в човешкото съществуване. Ако приемем неминуемото със спокойствие, а защо не и с усмивка, имаме далеч по-голям шанс да бъдем щастливи в оставащия ни отрязък от време на тази земя.

Каква драматургична структура следва филмът и кое го прави различен от филмите с подобен сюжет? Всъщност има ли нужда от такова открояващо се различие?
Драматургичната структура си е напълно оригинална и не следва никакви познати на мен образци. В крайна сметка един дебют в киното може и дори трябва да си позволи повече смелост, да експериментира с езика на киното, което се и опитах да направя. Зрителите ще кажат дали се е получило.

Може ли изкуството да бъде автентично, ако не е лично?
Всичко е лично на този грешен и възхитителен свят. За изкуството важи с особена сила.

Как се отстраняваш от личното, за да можеш по-обективно да наблюдаваш собственото си преживяване? Какво промени в историята изборът главните герои да са майка и дъщеря, а не майка и син?
На първо място хич не съм си правил труда да се отстранявам от личното, както става ясно донякъде и от отговора на предишния въпрос. Що се отнася до изграждането на конкретните образи във филма и отношенията между главните героини – майка и дъщеря, – отговарям категорично: женските персонажи и въобще женската психология ме интересува далеч повече от мъжа, който ми е досаден, предвидим и до голяма степен скучен. От драматургична гледна точка, разбира се…

Близостта между героите е смущаваща – как измисленият нобелов лауреат Юкио Кобаяши, автор на романа Плът, изиграва своята роля?
Образът на Кобаяши, изигран великолепно от Хирофуми Аджичи, е ключов за сюжета. Той е моят Вергилий в това кинематографично пътешествие към Ада или към Рая – ще кажете след края на филма.