Ако ви звучи като проповед, близо сте – това е философията на танцовия клас Dance Church на американката Кейт Уолик. Всяка седмица стотици аматьори в Сиатъл следват тялото ѝ в уроците на "църквата", които 28-годишната хореографка редува с репетиции на мега авторски продукции в студиото. Преди една от тях, Industrial Ballet, да ни размърда до Пловдив като част от програмата Spotlight: USA, хващаме Кейт в една от малкото ѝ статични сутрини. При нея е 07:00 и денят ѝ е в ход от час, но вместо с пилатес, този път тя е заета с разказ за нещата, които я движат – в студиото, към планината и на сцените в любимия град.

Кога детската мечта да станеш балерина отстъпи пред тази да бъдеш хореограф и танцьор в собствена танцова компания?
Когато се преместих в Сиатъл, за да уча в Корниш (колеж по изкуства – бел.ред.), някак естествено започнах да гледам повече международни продукции и открих френския хореограф Кристиан Ризо. Работата му промени не само представата ми за това какъв може да бъде танцът, но и как може да се развие кариерата ми. Винаги съм мислила за себе си като за танцьор, но съм страшен фен на модата, дизайна и изкуството, а Ризо е и моден дизайнер, сценограф и визуален артист. Срещата с човек, който е всичко това, и въздействащите му танцови проекти беше повратен момент за мен.

Оттогава до днес имало ли е случай, когато си се съмнявала в избора си?
Да, когато след колежа приятелите ми се скъсваха от кастинги, за да попаднат в някоя от големите танцови компании, а аз не правех нищо подобно. Исках само да изкарвам пари, за да си плащам наема за студиото и да прекарвам там по 24 часа на ден. Работих в кафене, докато не разбрах, че изобщо не мога да правя кафе – сериозно, хората връщаха напитките, които приготвях. След това дълго бях детегледачка, а междувременно развивах Dance Church и всеки спечелен долар отиваше за студиото и за хонорари на танцьорите, с които вече създавах проектите си. В по-трудните моменти от този период съм се чудила дали пък не трябва да се развивам като приятелите си. Аз обаче съм от Средния Запад – за всеки американец това означава голям инат. А и съм зодия Овен. Но, без майтап, просто така са ме учили. В скромното ми семейство (баща ми е собственик на малък дърводелски магазин, а майка ми – начален учител) ценностите са прости, но силни: преследвай целите си, прави това, което обичаш, бъди добър човек и се обграждай с добри хора. Така и направих.

Ясно, че танцът ти дава радост, но взима ли ти нещо?
Тази сутрин, когато станах от леглото и направих няколко крачки, си помислих "О, боже, тазът ме боли ужасно много". Това е: единственият недостатък го поема тялото ми. То е моето оръдие и, както ножовете на готвача трябва да бъдат подостряни, то също се нуждае от сериозна поддръжка. Затова като режисьор се съобразявам с факта, че всеки е отделна анатомия в цялата композиция и не съм от онези, които влизат в студиото с викове "Направи го отново, по-високи крака!". Искам всички да се чувстват добре, защото не само добрата продукция, но и добрият живот е много важен за мен – както личният ми, така и този на танцьорите ми. Искам да живеем хубаво и с приятни емоции, заобиколени от готини неща и правя всичко, за да го имаме. Дори това да значи просто да организираме вечеря, за да си дадем повод да се чувстваме щастливи. Приемам го като важна част от репетициите.

Освен здраво, трябва ли едно тяло да бъде и по определен начин красиво, за да се вписва в танците ти, както е в модата например?

Това е аспект на модата, който не харесвам и се вдъхновявам от дизайнери, които отправят предизвикателства именно на подобни стереотипи – като нюйоркчаните Eckhaus Latta. Те работят с модели, при които полът не е определящ, а в ревютата им участват и бременни жени. Харесва ми, когато виждам на сцената танцьори, които не изглеждат като да са тренирали балет цял живот. Важно е да можеш да си свършиш работата, което за компанията ми The YC означава да имаш физическа сила – да можеш да падаш на земята и да се изправяш за секунда например. Умееш ли това, няма значение как изглежда тялото ти. Нека да размием границите, нека всичко да може да е танц и всеки да може да е танцьор, аз съм "за".

Спектакълът Industrial Ballet е за тех бума, а Splurge Land – за изолацията в пост интернет обществото. Поставяш ли си граници в темите, които разработваш, и има ли сфера, в която не би нагазила с танц?
Не бих използвала изкуството си за активизъм. Информирана съм, имам ясна гражданска позиция и това, което правя с Dance Church, е вид активизъм. Разговорите, които водя всеки ден, лекциите и обществените обсъждания, които посещавам – също. Такава съм като човек, но не и като артист. С изкуството си искам да създавам светове, които да поглъщат хората изцяло и да ги измъкват от дните им. Искам умовете им да се разхождат из непознати места и няма значение дали накрая ще разберат точно какво им се е случило, важно е да са го преживели истински.

Създавайки хореографията за тези светове, случва ли ти се да зациклиш? Има ли такова нещо като "choreographer’s block"?

Да, има. Помня един ден от подготовката за последния ни спектакъл Dream Dances, в който осъзнах, че изобщо не искам и не мога да репетирам повече. Начинът да се справя с това беше "хей, хайде да отидем на екскурзия утре". Така, вместо да влезем в студиото от 10 до 6 на следващия ден, отидохме в планините край Сиатъл, където се мотахме, слушахме музика и си говорихме. С нещо такова или просто с един почивен ден освобождавам блокирането, затова се старая да си го взимам, дори когато мисля, че не мога да си го позволя.

Industrial Ballet, който ще видим в Пловдив, е вдъхновен от Сиатъл и култовата му музика и е имал специална премиера с банда на живо в града. Сега, когато пътувате с него в различни страни, това как го променя?
Оказа се, че и без онази грандиозност от премиерата, публиката реагира еднакво на посланието. Може би е така, защото се стараем да се свържем с нея преди представлението – разхождаме се в различните градове, срещаме се с хората и това вероятно „превежда“ спектакъла на местен език. Отделно музикалните влияния в него са познати артисти като Nine Inch Nails и Мерилин Менсън, а хореографията е с вариации на класическия балет. Всичко това са "входове", които публиката може да използва, за да се свърже с посланието, без да трябва да познава Сиатъл или музиката му.

А какво от музиката на града е добре да познаваме днес?
Освен Джони Гос, който е автор на темата от Industrial Ballet, и бандата му Cock & Swan, препоръчвам и Лина Саймън и La Luz – много са добри, ако харесвате фолк-рок. Пуснете си и Tacocat, на които съм страшен фен не само заради музиката, а и защото обожавам името им.

Програмата Spotlight: USA е от 26 до 28 март в Пловдив и на spotlightusa.org

Industrial Ballet на Кейт Уолик е на 27 март в Дом на културата Борис Христов, 20:00, 12лв от epaygo.bg

Отворен клас на Dance Church има на 25 март в Дом на културата Борис Христов, 13:00