Тялото на Един човек е съставено от екрани, върху които текат два жанра истории: камери следят минувачи и ги прожектират на мониторите, докато по тях вървят и кратки записи, които се влияят от данни за София като температурата и качеството на въздуха. Така животът в инсталацията е задвижен от този на града – двата потока се вплитат и са в постоянна промяна. Този дигитален човек няма само едно лице, а много.
Подобни инсталации са цял том в историята на публичното изкуство по света. Една от първите е Дупка в пространството на Кит Галоуей и Шери Робиноуиц, които през 1980 свързват Ню Йорк с Лос Анджелис чрез екрани, на които двата града разговарят през 4500км. Cityspeak на Джейсън Люис пък дава глас на минувачите да оставят собствени съобщения в градска среда. Дигиталните изкуства отдавна дават платформа за разговор и участие, но историята на мястото срещу Двореца зарежда тукашния проект с допълнително електричество и подсилва идеята. Бетонната площадка, останала след взрива на мавзолея, дълги години беше дупка в пространството – не съвсем част от парка, но и нищо сама по себе си, изгорял пиксел след махане на паметник от режима и странен опит да забравим. Затова работата на Шурелов, която всъщност е платформа за прожекция на хората в града, а не толкова на посланията и идеите на автора си, звучи като да е намерила правилното си място. Вместо соц авторитарност, огромната сцена на проекта е за всички нас. Този тип работа същевременно е марка на автора, с когото неотдавна говорихме за игрите, участието на публиката и споделената креативност (ще намерите интервюто тук).
Какво предстои от тук насетне? Макар че Един човек вече е избран в конкурса, следват финални разрешения от Общината, а после и конкретен срок. Ние му стискаме палци – не само защото авторът после ще дари екраните за развитие на дигиталното изкуство в града ни, а и защото този човек говори ясно и разбираемо. Слушаме.
