Един голям, царски и невидим лабиринт – Никола Николов за стара София
Никола Николов е графичен дизайнер и илюстратор, който изразява обичта си към родната София в редица творчески проекти. Познаваме го както от студиото за анимация Lobster, така и от работата му по множество визуални инициативи, сред които активното му участие в Реките на София и илюстрацията му в последното издание на инициативата TheSofianer.
Снима за удоволствие, но Никола обича да разглежда София не само през обектива си. Неговите фотографии разкриват изследователския му дух, с който неуморно кръстосва улиците на любимия си град, а в кадрите си вплита ведно история, архитектура, ежедневие и съвременност като единство и противоречие. По повод участието на Никола Николов в изложбата на Програмата – Невидима София, го потърсихме за интроспективен и изпълнен с любов към столицата във всичките ѝ времево-пространствени измерения поглед.
Каква е София над нивото на очите, кои са най-любимите кулинарни спътници на Никола по време на работния му процес и какво би било първото място, което би посетил, ако можеше да се върне назад във времето? Четем нататък, за да разберем.
Занимаваш се с анимация, илюстрация, дизайн, в свободното си време снимаш – какво е общото и различното в процеса на работа в тези креативни направления?
Общото, което намирам, е желанието ми както илюстрацията, така и снимката да изглеждат окей накрая. След няколко часа да имам желание да отворя, да видя и да се изкефя на това, което съм направил. При илюстрацията винаги следвам няколко стъпки, като се започне от самото мислене, скициране… крайната екзекуция. Снимането го правя спонтанно. Не мисля. Виждам нещо и – щрак. Точно тази спонтанност много ми харесва.
След работата по изложбата мислиш ли да превърнеш хобито си в още едно разклонение на артистичната ти кариера? Защо?
До този момент нещата, които правя, ме устройват. Стремя се постоянно да експериментирам и да правя нови неща. Ще се опитам да направя връзка между снимането и илюстрирането в бъдеще.
Какви истории ти разказа Невидима София?
Работата ми по Невидима София ми показа, че познавам София само до нивото на очите… Веднъж вдигнеш ли поглед нагоре (особено в района на Женския пазар), нещата рязко се променят. Толкова голямо количество орли, лъвове и орнаменти не съм си и представял, че съществуват в милия ни град.
Какво провокира въображението ти по време на работата по изложбата?
Въображението ми работеше, когато съставях маршрути и се стремях всеки път да са различни. И винаги по тях да има топла баница, черно кафе и, да, елементи от кулинарната карта на центъра.
Как се промени отношението ти към старите сгради на столицата по време на проекта?
Промени се, когато започнах да уча за тях. Зад повечето къщи стоят истории и градски легенди. Една от любимите ми остана за къщата с прасешката глава, която е била на известен касапин. Какъв по-як начин да покажеш това, което харесваш.
Това не е първият ти проект, свързан със столицата – наскоро твоя илюстрация беше сред избраните творби в проекта The Sofianer. Какво прави София специална за теб?
Бих казал, че цялото ми визуално творчество е свързано с този град. Моят град. Преминал съм през илюстриране на Стамболов (точно заради The Sofianer), снимане на сгради от царско време, та чак до проекти, свързани с панелки в 2D и 3D варианти. Всичко живее в симбиоза – и аз заедно с всичко.
Кое е любимото ти място в града?
Нямам любимо място в града. Аз съм навсякъде в него. Важното е с кого си. Тук е разковничето. Да ти е забавно както на Кристал, така и на концерт, на който не искаш да си.
Ако трябваше да нарисуваш стара София, как би я изобразил?
По-лесно ще ми е да я нарисувам, отколкото да я опиша с думи. Представям си я магична, забързана и забулена в мъгла.
Срещна ли по време на заснемането на кадрите сграда, за чието съществуване не беше подозирал? Защо според теб избираме да не забелязваме разрухата?
Сградите са много. Всеки път когато минавах по ул. Будапеща, сякаш вървях през нова улица. На която и пряка да завиеш, се губиш. Един голям, царски и невидим лабиринт. Имам чувството, че всички сме свикнали с тази разруха. Не я приемаме, ама пък си е там. Все по-често тя е брутално скрита зад всичките строежи навсякъде. Модерен камуфлаж.
Ако можеше да се телепортираш в София от някое друго време, в кое нейно минало би се разходил?
Първата ми спирка задължително би билa на Магура. Имам едни дънки, които да разменя за някой и друг долар. После доларите задължително биха се материализирали в бири на Кравай.
По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.
Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.
От 28 ноември до 7 декември в галерията на открито пред Народния театър Иван Вазов разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но рушащи се сгради – еталони за изящество и култура, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов и Георги Андинов, създадени специално за изложбата.
