Един личен разговор със Стефан Иванов (част II)

Разговорът. Срещите с приятели. Мисля, че ти казах – едно от най-готините неща, които бих си сложил като епитафия, е едно заглавие на стихотворение от Ина Григорова. Нея също много обичам и имам радостта да сме се срещали, да сме разговаряли, точно ей така, само че в 703 – още едно място, което не съществува. Беше на Шишман. Сега там правят бургери.

„В спектакъла на лайфа аз съм ръкопляскаща.“ – това гласи заглавието на нейния стих.

Аз наистина много обичам да се радвам и да споделям радостни неща. Иначе вероятно бих се депресирал, бих изпаднал в някакъв ступор, но по-скоро в момента си мисля как мога да продължа разговора. Как мога да продължа това, което ценните за мен хора биха направили. Как мога да продължа техните реплики с някакви действия и думи. Разговорите не свършват и присъствието не се изчерпва само с тялото. Хората си отехтяват дълго време. Иначе ако е по-социален и политически въпросът, на всяко действие има противодействие и трябва да продължаваме, даже да е много тъмно, мрачно или неприятно.

Много малко хора знаят, че в България има съдебни заседатели в съда. Вчера бях на изслушване за съдебен заседател, нещо като интервю за работа. Не знам дали са ме одобрили – предполагам, че ще ме уведомят. Ако човек не харесва съдебната система и липсата на реформа, например, може да стане част от системата и като съдебен заседател. Има много неща, които могат да се направят, просто човек трябва да се рови, да пита, да си казва мнението, да изказва несъгласията си, да седи зад позицията си.

Едно от малкото неща, които мога да цитирам от Аристотел – в Никомахова етика той казва, че моралните хора са по-непроменливи, а неморалните са изключително променливи. Аз общо взето не мисля, че съм се променил особено много от тийнейджърските си години досега. Може би съм по-малко наивен и невинен, но гледам да си запазя едни светлинки, дето и тогава са ни били важни и си нося някакви последствия за това. Готов съм да си ги нося дълго време.

Вчера един от въпросите на изслушването за съдебни заседатели беше: „А ще ви стиска ли да не сте съгласен със съдията? Ами ако другият съдебен заседател и съдията са на едно мнение, а вие на друго и те решат присъдата, вие какво ще направите?“ Отговорът ми беше: „Ще напиша особено мнение.“ „Но какъв е смисълът да се напише особено мнение, след като присъдата вече е друга?“ Отвърнах, че тъкмо защото някой може да го прочете и да види, че има несъгласие, че има друга позиция, че не е само някакъв монолог цялата ситуация, то това може да доведе до някаква промяна, до някакви размисли, до някаква преоценка, до някакво движение.

Всички сме много силни на маса или в кухнята. Нобеловата лауреатка от Беларус Светлана Алексиевич говори точно за философия в кухнята по време на социализма в Съветския съюз. Всички разговори се случват в кухнята, интимно, за да не бъдат чути от някакви хора, които не бива да чуват тези неща. Та не трябва нещата да седят в кухнята или само във Facebook, или в някакви хейт коментари, или в сатири и забави, ами има си работа, тя трябва да се свърши и само от нас зависи дали ще я свършим.

А как се възпроизвежда целият този конформизъм, който леко засегна с примера от вчерашното ти интервю? Едва ли не, че е напълно естествено при вече издадена присъда да липсва особено мнение, да цари неминуемо единомислие. Защо е толкова повсеместно това според теб?

В България свободата и независимостта не се толерират – те се санкционират. Това започва още от образователната система. Когато ясно ти показват, че всъщност различното мнение, свободната мисъл, въображението, иронията, хуморът не се толерират в основно, средно и висше образование, ти изведнъж разбираш как да се впишеш. То е някакъв естествен инстинкт за самосъхранение. Искаш да оцелееш. Изисква се доста усилие, за да действаш по друг начин. Георги Рупчев, например, нарича това при поетите „инстинкт за неприспособимост“ или инстинкт, обратен на този за самосъхранение. Един такъв нагон към самоунищожение. Има и такова нещо като принципи, има и такова нещо като лоялност, въпреки, че в България се знае повече другата дума – „лой“. Има и „лоялност“, а не само лоени свещи и лоени топки. Има и други неща.

Лоялен съм към това, на което са ме научили моите учители. Именно те са ми помогнали да култивирам свободата и независимостта си. Първо, моите учители във Френската гимназия – Росица Нанкова и Николай Колев, които ми показаха, че наистина има смисъл от това да си мислиш, да си фантазираш, да се доверяваш на инстинкта и импулса си. Свободата тук е изкоренявана с голямо удоволствие и методичност. Важно е назоваването на някакви истини по интересен и ангажиращ начин, защото изкуството също е разговор. Ти показваш на едни хора някакво произведение, а то или им говори, или не им. Неслучайно има и такъв израз.

Лоялен съм към честността, искреността, неподправеността. Не е задължително да е най-красивото, най-майсторското и занаятчийски добре направеното нещо, но тези неща рядко говорят. Ако изчистиш идеално някакво произведение и махаш, махаш, махаш, редактираш, полираш го, най-накрая ще изгаснат смисълът и пламъкът му. Няма да има заряд, а ще има просто някаква форма.

Искрено възхищение изпитвам към Константин Павлов, към Георги Рупчев, към Димитър Воев. Като цяло поезията ни е в много пъти по-добра от прозата просто защото се изисква друго време и друго спокойствие, друга независимост, за да се пише проза понякога. Крайно изумен бях от мемоарите на Вера Мутафчиева, те са наистина нещо изключително. Нея си я добавям към гореизброените. Ако бях прочел тези мемоари от първото им издание, тоест през 2000 година, щях да знам, че има такъв език на български, има такъв начин на писане. Щях да се чувствам по-смел още тогава да пробвам какви ли не други неща. Тя ми е голяма подадена ръка.

Чел съм много голяма част от българската поезия, имаме десетки изключителни поети. В прозата само няколко пъти съм изпитвал някакво изключително удоволствие, примерно от Виктор Пасков, от Радичков. Любимата ми книга от Радичков е Неосветените дворове, която е пътепис, а не проза. Не е фикция.

Има ли как да разпалим пламъка на страстта към писането в подрастващите деца и младежи? Има ли как да ги убедим, че писането не е отживелица?

Те това и сами си го знаят, защото всеки юноша има желание да се изкаже, да се изрази, да намери някакви експресии на чувствата си. Тук номерът е, че самото изкуство е разговор с тия неща, които са се случили преди теб в изкуството. Хубаво е да се продължава този разговор, защото който има самочувствието да се надценява и допуска, че нещо започва от него, далеч няма да стигне. Независимо от всякакви субективни причини, мерки, харесвания или перверзии на тия индустрии, които изкарват пари от хората и от потребителите.

Трябва наистина да се култивира някаква свобода на мисленето, на езика, на въображението в часовете по литература. Трябва да има срещи, разговори за какво ли не. Това не се случва. Аз съм ходил по гимназии, чел съм, говорил съм си с учениците. Те наистина са интересни, учудват се, че имало еди-какво си, еди-що си. Разбира се, че го има. Има, каквото има във всяка друга държава, в която има култура. Просто е много странно непрекъснато да се гледа назад и да се въобразява някаква митология или златно време, или най-хубавите неща в опит да се застине в този миг, без да се гледа в настоящето, без да се гледа в бъдещето.

Не трябва да се тъпче на едно място с някакви клишета, с някакъв тотален кич, с някакъв долнопробен патриотарски патос. Това не е готино за мен, предполагам не е готино и за новите тийнейджъри, няма да е готино и за следващите. Вазов не е тъпанар, той е супер интересен и е направил много важни неща. Вазов не е скучен. Вазов си е изял боя и си е сърбал попарата за това, че е искал да изгради нещо от нищо. Все по-интересен ми е Вазов.

С теб в момента сме в едно патио, в един много голям вътрешен двор. Бих направил такова огромно заведение, в което хора спокойно могат да си седят целогодишно и да си разговарят. Там да има книги, да бъде денонощно, да бъде библиотека, да бъде тихо или да звучи тиха хубава музика, а хората спокойно да могат да си чуят мислите. Да спрат да се бъхтят, да бързат, да се стресират, да бърнаутват, да потъват непрекъснато в някакъв стрес. Аз непрекъснато комуникирам с близки и познати, с далечни хора и колеги, с такива, които са с изпилени нерви и трудно свързват двата края. Тежко им е, стресирани са, достигнали са ръба на силите си, но са готови още и още да дават просто защото няма друг начин и няма никакви такива оазиси. За мен е изключително нездравословно хората само да препиват, да прекаляват с каквото имат подръка и да се самоунищожават бавно. Ей такова заведение бих направил с много голям кеф.

Ако съм сънувал сън, който помня, по инерция си помислям как ще му разкажа съня си. Когато не се виждахме, двамата си пишехме от сутрин до вечер и си разказвахме сънищата си.

Има такава лингвистична теория, че езикът е възникнал, за да си клюкарят хората. „Тоя е добър, оня е лош, тоя мирише гадно, оная жена е… красива“ и така нататък. В този смисъл – да му кажа някаква клюка, да му споделя нещо интересно, което съм видял. Да го питам дали си е взел някоя книга. Непрекъснато го откривам и той си е тука. Слушам от време на време гласа му, гледам снимките… Ужасно много ми липсва. Много ми е мил. Аз си имам брат, при това по-голям, някъде на годините на Марин, но и Марин ми беше брат. Той ми е брат. Той ми е семейство.

С Марин Бодаков работехме по една доста обемна книга. Аз не съм издавал поезия в книга от 2014 година и ми отне много време да събера всичко, което съм писал оттогава. В нея има и сънища, има и фрагменти, има и някакви пътеписни бележки, тоест не е чиста стихосбирка, а е стихосбирка в по-широк смисъл. Не е само поезия. Казва се Без мен. На мен винаги ми е харесвало да съм малко по-встрани, да гледам… По стечение на обстоятелствата ми се налага да не стоя само встрани, макар да го предпочитам. Бих слагал заглавие Без мен на почти всичко, което пиша.

Иначе имам и много есета, които също съм събрал, но тях не стигнахме да ги работим и да ги редактираме. Имам и пиеси, които не са издавани в книга. В момента работим с Никола Тороманов по късометражен филм за една котка, която се разхожда из нощна София.

Има една книга за смъртта, която Джулиън Барнс е написал. Тя се казва Няма нищо страшно. Наистина няма нищо страшно, защото най-страшното възможно вече се е случило – тук сме. Всичко, което би могло да ни се случи, и добро, и лошо, най-вече лошо, вече се е случило. Катастрофата се е случила. Няма значение какво ще предстои, затова трябва човек по-спокойно да гледа на нещата. Ако ще дзен-будистки или източно да гледа на нещата, или… или просто като шоп. Като Рангел Вълчанов също може да гледа: „Всички ще умрем, а сега – наздраве“.

Ако има нещо или някой – някакво произведение, някакви приятели или роднини, които човек много си харесва и са му ценни, нека им го заявява, защото е много приятно да го казваш на човек срещу себе си. Даже с риск да го засрамиш или той да не знае как да ти отговори – това може да се окаже спасително, жизненоважно и ценно за когото и да е. Повече елементарно възпитание и елементарна добрина. Базова топлина. Трудно е да си плащаме парното и тока, криза е, цените се вдигат, климатични промени настъпват, но можем да сме по човешки топли помежду си. Не е много трудно.