Един следобед в музея: Albertina Modern във Виена
Лятото традиционно ни тегли към Гърция и Италия, но ние поемаме на север, защото Виена през август изобщо не е за пренебрегване. Столицата на класиката е прелестна и в дъжд, и в сняг, но когато слънцето огрее парковете и хвърли зелени слънчеви зайчета по алеите, когато под сянката на дърветата край църквата Карлскирхе тече фестивал на независимото кино на открито, музиканти огласят улиците с Щраус, Моцарт или джаз стандарти, а масите пред любимото ни от Преди изгрева кафене Клайнес кипят от колоритни компании и шумни разговори – тогава Виена наистина няма равна. Въпреки това дори там жегата може да бъде безпощадна, което ни дава още един повод да се отбием през някой от многобройните музеи в града.
А поводите са много! Богатите колекции представят разнообразни течения в изкуството, било то класическата сбирка от майстори на живописта в музея Кунстхисторишес (за която ще ви разкажем в едно от следващите издания на рубриката), впечатляващата селекция от картини на Климт в двореца Белведере или модерните шедьоври в музея за модерно изкуство MUMOK.
Ние обаче ценим високо временните експозиции, защото те ни предлагат поглед към творчеството на един или повече художници, отварят поле за разговор относно важни въпроси в сферата на изкуството и историята и ни предлагат есенцията на дадена област с ясна тематична насоченост. Затова този месец избираме да посветим един следобед от времето си на Албертина и по-точно на Албертина Modern, където се редуват интригуващи изложби на големи световни имена.
Отново подаваме ръка на всички любители на изкуството, които по една или друга причина не разполагат с достатъчно време, за да разгледат всички знакови музеи в града, и предлагаме един напълно обходим за няколко часа културен маршрут в сърцето на Виена.
Ако се намирате във Виена, можете да посетите и изложбата на Лазар Лютаков в „Салон Сецесион“. Повече за нея тук.
В Албертина
Albertina Modern разполага с колекция от повече от 60 000 произведения на над 5000 артисти, което я превръща в един от най-големите музеи за съвременно изкуство в света. Въпреки тези впечатляващи цифри елегантната сграда, разположена на Карлсплац, не оставя впечатление за особено мащабно здание. Построена е през 1865 година и още от самото начало е предназначена за изложбена зала, която тогава се нарича Кунстлерхаус. Поръчана е от император Франц Йосиф като подарък за виенските художници и продължава да излага ексклузивно творби на австрийски артисти до драстичната ѝ реконструкция, която продължава цели 20 години.
През 2020 г. най-сетне е възстановена до пълното си архитектурно великолепие и е адаптирана, за да отговаря на изискванията и стандартите на основния филиал на Албертина, в това число охрана, осветление и температурни регулации, осигуряващи възможно най-доброто съхранение на шедьоврите. Влизайки през централния вход, забелязваме, че най-горният етаж все още принадлежи на австрийските художници, които излагат редовни експозиции в ново пространство, наречено Фабриката. Един бърз преглед на настоящите изложби ни дава обща представа за съдържанието: обичайните заподозрени са фотографски експерименти, мултимедия и пърформанс, но тъй като не откриваме нищо изключително (а и входът там се заплаща допълнително), слизаме обратно на партера, вземаме си билети и се насочваме към дъното на фоайето, където ни приветстват любопитните персонажи на японския художник Йошимото Нара.
Всички малки светове на Йошимото Нара
Можем да разгледаме изложбата Всички мои малки светове до 1 ноември 2023 г. Експозицията ни въвежда в света на Йошимото Нара, един от най-известните артисти на своето поколение, който се прочува със серията си рисунки Ядосани момичета: силно стилизирани симпатични персонажи, чиято невинност контрастира с гневните им изражения и изявената им войнственост. Нара черпи вдъхновение от естетиката на комикса и карикатурата, но в изкуството му резонира и силно музикално влияние предимно от пънк движението. Неговите герои се противопоставят на несправедливостите в света, подобно на деца, които отказват да пораснат, изразяват мнението си свободно и твърдо с искреност и автентичност.
Изложбата е първата голяма експозиция на художника от повече от 10 години и се фокусира върху развитието на стила му, разплитайки многопластовото му майсторство, усъвършенствано от повече от 40 години труд. От набързо надраскани скици върху случайно намерени късчета хартия до цветни живописни картини, произведенията заявяват ясна социополитическа позиция и проблематизират ценностите, нормите, идеалите и тенденциите в съвременното общество.
Препоръчваме да се насладите на Всички мои малки светове хронологично: започваме с обиколка, обратна на часовниковата стрелка, в първата зала, за да можем да проследим развитието на творчеството на Нара и да вникнем в него в дълбочина. Над окачените на стената рисунки откриваме означения на съответната година на тяхното създаване, изписана с почерка на художника, започвайки от 1985 г. Първите няколко творби са съвсем схематични, с цветни моливи, а всяка от тях е придружена с надпис на японски или на развален английски – по това време Нара все още не владее езика много добре.
Още като малко момче учи първите си отделни думи и фрази от любимите си рок парчета, които слуша по радиостанцията на близката американска въздушна база. Тогава той е едва на 8 и прекарва повечето си време сам в единствената компания на улична котка на име Чако. Започва да колекционира плочи, за които пести всяка стотинка, и въпреки че все още не разбира нито дума английски, това дава огромна свобода на въображението му. Слушайки музиката, той си представя за какво биха могли да разказват текстовете, ориентирайки се по кориците на албумите. Този обичай оставя траен отпечатък върху неговата личност и до ден днешен музиката продължава да насочва ръката на художника, докато твори. Ако се загледаме внимателно (или по-скоро се зачетем) в рисунките му, можем да открием множество препратки към заглавия и текстове на някои от любимите му изпълнители. Изложбата в Албертина върви със собствен саундтрак, който можем да чуем както на живо в последната зала, така и в Spotify.
В първото помещение обръщаме специално внимание на рисунката, изобразяваща малко момиченце и гигантско бяло куче – този четириног симпатяга се превръща в един от символите на художника и дори може да бъде открит под формата на скулптури, големи статуи на открито и дори плюшени играчки, понякога в гигантски размери. Ако имате нужда от допълнителна насока, намира се в централната група от 8 рамкирани рисунки точно в средата на голямата стена. Ще го срещнем отново и по-нататък в експозицията.
Точно вляво от него не пропускаме да обърнем внимание на миниатюрна традиционна японска гравюра на гейша, която държи едно от ядосаните момиченца на Нара в чашата си чай. Диалогът между прецизно изрисуваната японка и малкото стилизирано човече, между милото, но непроницаемо бледо лице и разгневените присвити очички извикват усмивка на лицето ни. Нара твори с особено, иронично чувство за хумор, на моменти черно и цинично, но понякога и жизнерадостно, невинно и оптимистично.
На други места социалните въпроси са зачекнати и съвсем сериозно чрез послания, вплетени в рисунките; с думите си художникът се обръща директно към наблюдателя, призовавайки към по-голяма ангажираност, мисъл за природата, противопоставяне на консуматорството, филтриране на фалшивите новини. Въпреки че самотата е важна тема в изкуството на Нара, тя съществува по-скоро под формата на отворен диалог – персонажите му често гледат към нас директно, установявайки контакт със зрителя. Стопявайки бариерата между картина и публика, японският артист ни предизвиква да открием себе си в героите му, да се припознаем в позициите им и да се идентифицираме с детското безсилие, което те привидно изпитват, изправени пред несправедливостите в света. Именно така можем да се преборим с това безсилие и да посмеем да потърсим решение на проблемите, които дори малко зависят от нас.
Може би именно затова героите на Нара са толкова ядосани. Бялото куче, което художникът рисува за пръв път в началото на кариерата си, се появява отново във втората зала, но миловидното му изражение вече е заменено от гняв, очите му светят в жълто като на антагонист от детски анимационен филм, а малката му спътница раздава правосъдие с пистолет във всяка ръка. Докато навлизаме все по-дълбоко в експозицията, проследяваме нарастващото разочарование на Нара от липсата на човечност и унищожителната сила на хората, която за съжаление често тържествува над добротата. Все по-често виждаме неговите човечета с тлееща цигара в уста или замръзнали в яростен вик.
Натрупаната емоция кулминира в самия финал на обиколката ни. Свиваме надясно по дълъг коридор, който обхваща първите две десетилетия от новото хилядолетие, и наостряме уши. Отнякъде ехти музика. В дъното се намира обширна тъмна зала, а настроението, което витае между четирите стени, силно контрастира със симбиозата между бунт и невинност, на която сме били свидетели до този момент.
След земетресението през март 2011 година, което опустошава региона на Фукушима и води до авария в атомната електроцентрала, художникът е съкрушен и дълго време се затруднява да създаде нови творби. Все пак той намира начин да канализира споделената скръб и отчаяние и започва да вае пластики от глина и бронзови отливки, които отразяват неговите чувства. Можем да видим една от тях тук – момиче в реален размер, разбира се, подчинено на типичните за Нара стилизации, склонило глава и печално затворило очи. Притегателната сила на скулптурата от тъмен метал се дължи и на грубата работа с материала, видимите отпечатъци върху повърхността улавят суровата емоция на един скърбящ народ и дългите ръкави на фигурата покриват целите ѝ ръце, подчертавайки безсилието пред безпощадните природни закони. За разлика от ядосаните момичета тук въздействието е съвсем различно, някак смирено и пасивно – Нара сякаш е изгубил бунтарския си дух, осъзнал, че в света има стихии, срещу които не можем да се изправим.
Във въздуха трепти тъга, а в самия център на помещението блестят светлините в прозорците на малка къщичка – съвсем истинско дървено бунгало, пълно с всевъзможни скици, керамични и пластмасови фигурки, материали за рисуване, музика на дискове и плочи, празни бутилки от бира и какво ли още не. Постройката симулира работната среда на Йошимото Нара, без да се опитва да наподоби реалния интериор на ателието му. Инсталацията по-скоро цели да пресъздаде обстановката, чувството за вглъбена самота, кристализирала в неконтролируем творчески изблик.
Това е само една от цяла серия подобни инсталации, които Нара изработва в отговор на нарасналото търсене на неговите произведения. Къщичката, изложена в Албертина, се нарича Моята стая за рисуване, но буквалният превод от японски има двойно значение и заглавието може да бъде интерпретирано и като Моята стая за оттегляне. Ателието е мястото, където художникът може да намери спасение от шума на ежедневието. В пространствената творба можем да усетим нуждата му от самотата, която, с цялата съдържаща се в нея болка, му помага да остане насаме с мислите си и да рисува свободно.
Същевременно къщата е пуста и в основата на тази толкова лична инсталация е отсъствието на артиста. В центъра на „пъзела“ липсва парченце с формата на неговия създател, а празното пространство сякаш ни призовава да потърсим съзидателната енергия в самите себе си. По този начин ние се превръщаме от зрители в творци и въпреки че не можем да прекрачим прага, съпреживяваме вдъхновението, тъгата, любопитството, страха – всички онези емоции, които правят Йошимото Нара изключителния художник, който е.
Пазим тази частица въображение в себе си, докато излизаме от изложбата, а на изхода ни чака табло, където можем да нарисуваме и закачим своето собствено ядосано човече. Вече споменахме, че героите на Нара отварят дискусия с посетителите на експозицията. Отговаряме им, както можем, с химикал в ръка и открито сърце; а може би не е нужно да търсим друг отговор, освен просто да посмеем да помечтаем.
В месечната рубрика Един следобед в музея се разхождаме в някои от най-значимите музеи за изобразително изкуство в Европа. За да разберете коя е следващата ни културна дестинация, следете programata.bg.
